Той извади от торбата „Забавна математика“ от Юстайн Гордер44.
— Всичко е вътре, всичко!
Седна, потривайки ръце, и веднага се захвана с настърганите моркови; ние го последвахме.
Вероятно в моя чест разговорът след това се завъртя около комиците. Хумориста знаеше много по въпроса, но и пророкът имаше някаква представа, дори познавал Колюш в началото на кариерата му.
— Участвахме в общо представление една вечер в Клермон-Феран — съобщи ми той носталгично.
Всъщност навремето, когато производителите на грамофонни плочи, травматизирани от нахлуването на рока във Франция, записваха каквото им падне, пророкът (който още не бил пророк) издал плоча от 45 оборота под сценичното име Тревис Дейвис, направил турне из Централна Франция и нещата свършили дотам. После опитал да пробие в автомобилните състезания — също безуспешно. Изобщо търсел себе си; срещата с Елоимите станала в подходящ момент — без нея вероятно щяхме да си имаме още един Бернар Тапи. Днес вече почти не пеел, но пък запазил страстта си към бързите коли, заради което медиите твърдяха, че в имението си в Бевърли Хилз той поддържа истинска състезателна „конюшня“ с парите на последователите си. Било чиста лъжа, каза ми той. Първо, не живеел в Бевърли Хилз, а в Санта Моника; освен това притежавал само едно „Ферари Модена Страдале“ (подобрен вариант на обикновената „Модена“ с по-мощен мотор и олекотена от използване на въглерод, титан и алуминий) и едно „Порше 911 GT 2“; с една дума, по-малко от среден холивудски актьор. Вярно, че искал да замени „Страдале“-то с „Енцо“ и своята 911 GT 2 с „Карера GT“; обаче не бил сигурен, че средствата му го позволяват.
Склонен бях да му вярвам; изглеждаше по-скоро любител на жени, отколкото на пари, а тези две страсти са съвместими до определен момент — след известна възраст стават твърде много; щастливи са тези, които успяват да запазят поне едната; бях с двайсет години по-млад от него и очевидно бях близо до нулата. За да поддържам разговора, споменах моята „Бентли Континентал“, която току-що бях сменил с „Мерцедес 600 SL“ — съзнавах, че това прилича на обуржоазяване. Питам се за какво щяха да си говорят мъжете, ако нямаше коли.
На този обяд никой не спомена нито дума за Елоимите; през седмицата започнах да си задавам въпроса: наистина ли вярваха в тях? Нищо не се открива по-трудно от леката когнитивна шизофрения и за повечето привърженици нямах определено мнение. Очевидно Патрик вярваше, което донякъде ме тревожеше — ето един мъж, който заемаше отговорен пост в люксембургската си банка, през чиито ръце преминаваха суми, надвишаващи милиарди евро, и който вярваше в измислици, противоречащи напълно на най-елементарните Дарвинови тези.
Още по-интригуващ беше случаят с Учения и в края на краищата му зададох направо въпроса — не бях способен да усуквам с толкова интелигентен човек. Както очаквах, отговорът му бе пределно ясен. Първо, било напълно възможно някъде във Вселената да са се появили живи същества, някои от които достатъчно интелигентни, за да създават или манипулират живота. Второ, човекът наистина се е появил по пътя на еволюцията и създаването му от Елоимите трябвало да се схваща единствено като метафора — той все пак ме предупреди, че не трябва да вярвам сляпо в Дарвиновата библия, отхвърляна все по-често от сериозните учени; еволюцията на видовете всъщност се дължала не толкова на естествения подбор, колкото на генните мутации, т.е. на чистата случайност, както и на появата на географски изолирани популации и на независими един от друг биотопи. Трето, било напълно възможно пророкът да е срещнал не извънземно, а човек от бъдещето; някои интерпретации на квантовата механика не изключвали ни най-малко възможността за пренасяне на информация и дори на материални същности в посока, обратна на хода на времето — обеща да ми даде документация по въпроса, което и направи след края на стажа.
Окуражен, го попитах за нещо, което ме тормозеше от самото начало: безсмъртието, обещано на елоимитите. Знаех, че от всеки привърженик бяха взети няколко клетки и че съвременната технология позволяваше да се съхраняват за неограничен срок, не се и съмнявах, че незначителните трудности, които в момента пречеха на клонирането на хора, рано или късно щяха да бъдат преодолени; но какво ще стане с личността? Как новият клонинг би могъл поне малко да си спомня за миналото на предшественика си? И ако паметта му не е запазена, как ще почувства, че е същото, макар и преродено, същество?