Значи така, бабишкерите от Биариц се друсаха с морфин: ето това беше новина.
— Въпрос на поколение — каза ми тя. — Сега е ред на изискани бабки, стил рокендрол; естествено, те си имат други нужди. Не си прави илюзии — лицето ми изглежда горе-долу нормално, но затова пък тялото ми напълно се отпусна, дори не смея да ти покажа какво се крие под анцуга ми — тя посочи тъмносиния си екип с бели ленти, който й беше с три размера по-голям. — Вече не играя балет, не се занимавам с никакъв спорт, нищо: дори не ходя на плуване. Правя си една инжекция сутрин, една — вечер, между двете гледам морето и това е. Дори не ми липсваш, е, не много. Нищо не ми липсва. Фокс много си играе, тук е щастлив…
Поклатих глава, изпих си какаото и отидох да платя сметката в хотела. След час бях стигнал Билбао.
Един месец ваканция с кучето ми — хвърлям му топката по стълбата, тичаме заедно по плажа. Живея.
На 30 септември в седемнайсет часа Изабел паркира пред входа на вилата. Беше си купила „Мицубиши Спейс Стар“, кола, която „Автожурнал“ беше класирал в категорията „лудоспейс“ (баничарка). По съвета на майка си беше избрала модификация „Бокс Офис“. Остана около четирийсет минути, преди да потегли наново към Биариц. „Така е, постепенно се превръщам в бабичка… — каза тя, докато настаняваше Фокс на задната седалка. — Симпатична бабичка в «Мицубиши Бокс Офис».“
Даниел 24, 10
От няколко седмици Венсан 27 се опитва да установи контакт. Имах само епизодични отношения с Венсан 26; не ми беше съобщил, че смъртта му наближава, нито че е преминал в интермедийния стадий. Сред неохората фазите на интермедиацията са често много кратки. Всеки по свое желание може да смени цифровия си адрес и да се изолира напълно. Лично аз съм имал толкова малко контакти, че никога не съм го смятал за нужно. Понякога не се свързвам с никого седмици наред и това отчайва Мари 22, моята най-упорита събеседничка. Както е твърдял още Смит, разделянето на субекта от обекта при когнитивните процеси е резултат от конвергентен сноп от неуспехи. Нагел отбелязва, че същото е и с раздялата между субекти (с тази разлика, че неуспехът в този случай не е емпиричен, а афективен). Именно в неуспеха и чрез неуспеха се създава субектът. Превръщането на хората в неохора и съпътстващото го изчезване на всякакъв физически контакт ни най-малко не е променило този основен онтологичен факт. Също както и хората, ние не сме освободени от статута на индивиди, нито от моралния и физически упадък, който го съпровожда. Но за разлика от тях ние знаем, че този статут е следствие от перцептивен неуспех, че е другото име на нищото, отсъствието на Словото. Проникнати от смъртта и форматирани от нея, ние вече нямаме сила да присъстваме тук и сега. Някои човешки същества може би с радост са виждали в самотата бягство от групата, но за такива самотници то е означавало да изоставят първичната си принадлежност, за да открият други закони, друга група. Днес, когато всяка група е изчезнала, а всяко племе се е разпръснало, ние знаем, че сме самотни и подобни и сме загубили желанието да се свържем.
Цели три дни Мари 22 не ми изпрати нито едно съобщение: беше необичайно. След известно колебание й изпратих код за включване към камерата за видеонаблюдение на единицата Пройексионес XXI, 13; тя отговори веднага със следното съобщение:
38276, 9417, 41117, 52464. На посочения адрес нямаше нищо, нямаше дори съобщение за грешка; екранът беше изцяло бял. Значи тя искаше да преминем в некодиран режим. Колебаех се, докато на белия екран много бавно се оформи следното съобщение: „Както вероятно си се досетил, аз съм интермедийна“. Буквите изчезнаха, появи се ново съобщение: „Ще умра утре“.
Въздъхвайки, включих видеоуредбата и я насочих към голото си тяло. Предложих й да мине в гласов режим. След минута тя ми отговори. „Аз съм стара интермедийна, отивам си; не знам дали гласът ми е приятен. Но щом предпочиташ, добре…“ Тогава разбрах, че тя не иска да ми покаже нищо от тялото си; в интермедийния стадий деградацията често е внезапна.
Наистина, гласът й беше напълно синтетичен; все пак имаше неочовешки интонации, най-вече при гласните, и някакви странно нежни тонове. Насочих камерата към корема си. „Малко по-надолу… — каза тя почти безшумно. — Покажи ми члена си, ако обичаш“. Подчиних се; мастурбирах според правилата, проповядвани от Върховната сестра; някои интермедийни към края на дните си изпитват носталгия по половия си орган и обичат да го наблюдават през последните мигове от реалния живот; Мари 22 очевидно беше от тях — това не ме изненада, като се имат предвид посланията, които си бяхме разменяли в миналото.