Колко щастливи дни преживяхме!
Да, това наистина бяха щастливи дни…“
Освен „Кирие Елейсон“ от „Меса в си“ и може би адажиото на Барбър, не виждах какво може да ме доведе до подобно състояние. Недъгът, болестта, забравата, да, те бяха реални. Но никой преди Агата Кристи не бе успял да нарисува така разтърсващо тъгата от физическата разруха, постепенната загуба на всичко, което придава смисъл и радост на живота; и никой след нея не е могъл да я достигне. За няколко дни дори имах желание да започна истинска кариера, да правя сериозни неща. В такова разположение на духа телефонирах на Венсан Грейсамер, художника елоимит; той се зарадва и се уговорихме да пийнем нещо още същата вечер.
Пристигнах с десет минути закъснение в бирарията на „Порт дьо Версай“, където си бяхме определили среща. Той стана и ми махна с ръка. Асоциациите за борба със сектите предупреждават, че не трябва да се доверяваме на благоприятното впечатление от първите контакти или от началните курсове, при които е твърде възможно да се прикрият вредните аспекти на доктрината. Но досега не виждах къде може да се крие измамата — този тип например изглеждаше съвсем нормален. Малко интровертен, да, безспорно твърде самотен, но не повече от мен. Той се изразяваше просто и непосредствено.
— Не разбирам много от съвременно изкуство — извиних се аз. — Чувал съм за Марсел Дюшан и това е всичко.
— Безспорно той е имал най-голямо влияние върху изкуството на двайсети век. По-рядко се споменава Ив Клайн, но всички, които се занимават с пърформънс, хепънинг или бодиарт, тръгват от него, съзнателно или не.
Той замълча. Като видя, че не отговарям нищо и дори не давам вид, че разбирам за какво говори, той продължи:
— Най-общо съществуват три големи тенденции. Първата и най-значителната, която получава 80% от субсидиите и чиито произведения се продават най-скъпо, е най-общо ужасът: ампутации, канибализъм, избождане на очи и т.н. Например всяка работа, извършвана в сътрудничество със серийните убийци. Втората използва хумора — или директна ирония с пазара на изкуството в стил Бен49, или по-изтънчени неща а ла Бродтаерс50, при които целта е да се смути и засрами зрителят, художникът или и двамата чрез жалко, посредствено зрелище, будещо непрекъснато съмнения в художествената си ценност; тук спада и цялата работа с кича, който можеш да наподобяваш отчасти, да имитираш, а понякога да постигнеш за кратко, но само при условие че посредством някаква метанаративност посочиш, че го вършиш съвсем съзнателно. И накрая има трета тенденция — виртуалното изкуство: често се прави от млади хора, силно повлияни от манга51 и героично фентъзи; мнозина започват с това, после минават към първата тенденция, след като разберат, че човек не може да се изхранва от Интернет.
— Предполагам, че ти не поставяш себе си в нито една от тези тенденции?
— Понякога кичът ми харесва и не ми се иска на всяка цена да му се подигравам.
— Но елоимитите донякъде си падат по него, нали?
Той се усмихна:
— Пророкът го върши невинно, у него няма никаква ирония, всичко е много по-чисто…
Мимоходом отбелязах, че той беше казал „пророкът“ съвсем естествено, без никаква особена промяна на гласа. Наистина ли вярваше в Елоимите? Отвращението му от картините на пророка вероятно понякога го притесняваше; у този младеж нещо ми се изплъзваше, трябваше много да внимавам, ако не исках да го стресна; поръчах още една бира.
— Въпрос на степенуване — продължи той. — Всичко е кич в известен смисъл. Музиката като цяло е кич; изкуството е кич, дори литературата е кич. Всяка емоция е кич, по дефиниция; но и всяка мисъл и дори всяко действие. Единственото нещо, което не е абсолютен кич, е небитието.
Той ме остави да размислям върху тези думи и после подхвана наново:
— Искаш ли да видиш какво правя?
Естествено, приех. Отидох при него следващата неделя сутрин. Той живееше в къща с градина в Шьовийи-Ларю, в район, който се намираше във фаза на „креативна деструкция“, както би казал Шумпетер: докъдето ти стигне погледът, се виждаха кални, изоставени терени, настръхнали от кранове и огради; тук-там стърчаха няколко строящи се блока в различна степен на довършване. Каменната къща на Венсан, която вероятно датираше от 1930 година, беше единствената оцеляла от тази епоха. Той ме посрещна на прага.
— Това е къщата на дядо ми и баба ми — каза той. — Баба умря преди пет години; дядо ми я надживя с три месеца. Мисля, че умря от мъка — дори се изненадах, че издържа и три месеца.
49
Вотие, Бен — съвременен френски художник, роден в Неапол, живее и работи в Ница. — Б.пр.