Когато влязохме в столовата, почувствах някакъв шок. Противно на онова, което обичах да разправям, когато ме интервюираха, не бях произлязъл от простолюдието, баща ми вече беше преминал първия и най-труден етап от социалния възход — беше станал висшист. Въпреки това познавах народа, през цялото си детство, у чичовците и лелите си, бях имал възможност да се смеся с него, познавах неговата семейственост, наивната му сантименталност, вкуса му към алпийските пейзажи и колекциите от книги на класици, подвързани със скай. В дома на Венсан видях всичко това, включително и фотографиите със съответните рамки и куклата от зелено кадифе, под която криеха телефона; очевидно той нищо не бе променил след смъртта на дядо си и баба си.
Чувствайки се доста неловко, седнах на един фотьойл и изведнъж забелязах на стената нещо, което може би не беше от миналия век: снимка на Венсан, седнал до голям телевизор. Пред него на малка масичка имаше две доста несръчни, почти детски скулптури, изобразяващи един самун хляб и една риба. На екрана на телевизора с гигантски букви беше написано: „НАХРАНЕТЕ ХОРАТА. ОРГАНИЗИРАЙТЕ ГИ“.
— Това е първата ми работа, която наистина имаше успех… — коментира той. — Когато започнах, бях силно повлиян от Йозеф Бойс52, и особено от акцията „ICH FUHRE BAADER-MEINHOF DURCH DOKUMENTA“53. Беше в средата на 70-те години, по времето, когато терористите от фракцията на Червената армия бяха издирвани из цяла Германия. По онова време Каселската „Документа“54 беше най-значителната изложба на световното съвременно изкуство; Бойс беше поставил това послание на входа, за да посочи, че целта му е да накара Баадер и Майнхоф да дойдат на изложбата, когато поискат, и да превърне революционната им енергия в позитивна сила, която цялото общество ще може да използва. Беше абсолютно искрен, именно в това е красотата на начинанието. Естествено, нито Баадер, нито Майнхоф дойдоха: от една страна, те смятаха съвременното изкуство за форма на буржоазно разложение, от друга, се страхуваха от полицейски капан — което бе напълно възможно, тъй като „Документа“ не се ползваше с някакъв особен статут; но Бойс с тогавашната си мегаломания вероятно дори не беше се сетил за съществуването на полицията.
— Спомням си нещо такова по повод Дюшан… Някаква група, лозунг, изречение от рода на „МЪЛЧАНИЕТО НА МАРСЕЛ ДЮШАН Е НАДЦЕНЕНО“.
— Точно така, но оригиналната фраза беше на немски. Всъщност такъв е принципът на изкуството на интервенцията: да се създаде действена притча, която в деформиран вид да се повтаря и разказва от трети лица, за да последва изменение на обществото като цяло.
Естествено, аз познавах живота, обществото, нещата; познавах ги в общоприетия им вариант, сведен до най-обикновените мотивации, които задвижват човешката машина; имах светоглед на язвителен наблюдател на социалните факти; в него за Венсан нямаше подходящо място и за първи път от години насам, всъщност за първи път от срещата ми с Изабел, започнах да се чувствам някак разколебан. Разказът му ми напомни рекламния материал за „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“ и особено фланелките. На всяка от тях беше отпечатан цитат от „Наръчник за благопристойно поведение на девойките, предназначен за работещите във възпитателни заведения“ от Пиер Луис, настолната книга на героя на филма. Имаше около дузина различни цитата; фланелките бяха от нова, много лека, блестяща и полупрозрачна материя, което беше позволило да се прибави по една като подарък към броя на „Лолита“, излязъл преди премиерата на филма. По този повод се бях срещнал с дамата, заела мястото на Изабел: некомпетентна трътла, която едва си спомни паролата на компютъра си; въпреки това редакцията работеше. Цитатът, който бях избрал за „Лолита“, беше: „Да дадеш десет су на бедняка, защото няма хляб, е прекрасно, но да му направиш свирка, защото няма гадже, е прекалено: не сте длъжни да го вършите“.
Значи, казах аз на Венсан, бях създавал изкуство на интервенцията, без да знам. „Да, така е…“ — отговори той някак неловко; със смущение разбрах, че той се изчервява; беше трогателно и малко нездраво. В същото време осъзнах, че вероятно никаква жена не беше стъпвала в тази къща; първото нещо, което всяка жена щеше да направи, е да промени обстановката, да прибере поне някои предмети, които създаваха не само старомодна, но и доста гробовна атмосфера.
54
Изложба на съвременно изкуство, която се провежда на всеки пет години. Първата се открива в Касел през 1955 г. — Б.пр.