— Мисля, че след известна възраст никак не е лесно да имаш връзка с някого… — каза той, сякаш отгатнал мислите ми. — Нямаш нито възможност, нито желание да излизаш. Освен това трябва да вършиш куп неща, формалности, постъпки, покупки, пране. Имаш нужда от повече време за здравето си, за да поддържаш тялото си в изправност. След известна възраст животът става преди всичко административен.
След заминаването на Изабел не бях имал възможност да говоря с по-интелигентни от мен хора, способни да четат мислите ми; това, което току-що Венсан каза, беше убийствено вярно и двамата се почувствахме притеснени — сексуалната тема винаги е трудна. Реших, че не е зле да поговорим за политика, ей така, на майтап. Продължавайки темата за изкуството на интервенцията, му разказах как организацията „Лют Увриер“ няколко дни след падането на Берлинската стена бе облепила цял Париж с афиши, които възвестяваха: „КОМУНИЗМЪТ ВСЕ ОЩЕ Е БЪДЕЩЕТО НА СВЕТА“. Той ме изслуша с такова внимание, с такава детинска сериозност, от които сърцето ми започна да се свива, и каза, че въпреки реалната си сила тази акция не е имала никакво поетично и художествено измерение, защото „Лют Увриер“ е партия, идеологическа машина, а изкуството винаги е нещо индивидуално, то е ценно единствено когато е самотен протест. Той се извини за своя догматизъм, усмихна се тъжно и предложи:
— Ще видим ли работата ми? Трябва да слезем долу… мисля, че след това ще бъда по-конкретен.
Станах от фотьойла, последвах го по стълбата, която започваше от антрето.
— Съборих няколко вътрешни стени и получих приземно помещение с дължина и ширина по двайсет метра; четиристотин квадратни метра е много добре за онова, което правя в момента… — продължи той неуверено.
Чувствах се все по-неудобно: често ми бяха говорили за шоубизнес, медии и микросоциология, но никога за изкуство и бях обхванат от предчувствие за нещо ново, опасно, вероятно смъртоносно; за област, в която — донякъде както и в любовта — почти нямаше какво да се спечели, но можеше всичко да се загуби.
След последното стъпало поставих крак на пода и пуснах перилото на стълбището. Беше съвсем тъмно. Зад мен Венсан щракна ключа.
Отначало се появиха блещукащи неясни форми като шествие от минипризраци; после на няколко метра от лявата ми страна част от помещението светна; изобщо не разбирах откъде идваше светлината, тя сякаш се излъчваше от самото пространство: „ОСВЕТЛЕНИЕТО Е МЕТАФИЗИКА…“, тази фраза се завъртя в главата ми и изчезна. Доближих се до предметите. Един влак навлизаше в гарата на курортен град в Централна Европа. В далечината снежните върхове на планините бяха окъпани от слънце; искряха езера, зеленееха пасбища. Госпожиците бяха очарователни, носеха дълги рокли и воалетки. Господата ги поздравяваха усмихнати и повдигаха цилиндрите си. Всички изглеждаха щастливи. Проблесна фразата „НАЙ-ПРЕКРАСНИЯТ СВЯТ…“ и изчезна. Локомотивът кротко димеше като голямо послушно животно. Всичко изглеждаше хармонично, на мястото си. Осветлението леко отслабна. Витрините на казиното отразяваха залязващото слънце и всяко удоволствие носеше отпечатъка на германската порядъчност. После се стъмни и в пространството се появи крива линия, съставена от прозрачни пластмасови сърчица, пълни с течност, която се плискаше по стените им. Проследих линията на сърчицата и се появи нова сцена: този път ставаше дума за азиатска сватба, празнувана може би в Тайван или Корея, т.е. в една от тези страни, които отскоро са се замогнали. Бледорозови мерцедеси докарваха гостите пред неоготична катедрала; съпругът, облечен с бял смокинг, летеше във въздуха на около метър над земята, хванал годеницата за малкото пръстче. Коремести китайски Буди, окичени с разноцветни електрически крушки, трептяха от радост. Странната и провлечена музика се засилваше, докато младоженците се издигаха във въздуха, а после застанаха високо над присъстващите, бяха достигнали розетата на катедралата. Размениха непорочна, макар и продължителна, целувка под аплодисментите на гостите — виждах махането на мънички ръчички. В дъното служителите от кетъринга повдигаха капаците на димящи ястия, върху белия ориз зеленчуците оформяха малки цветни петна. Гърмяха фишеци, зазвуча призивният звук на тромпетите.
Отново настъпи мрак и поех по по-неясен път, напомнящ горска просека, край мен шумеше нещо златисто и зелено. На райската поляна си играеха кучета, търкаляха се на слънце. Малко по-късно кучетата вече бяха с господарите си и ги пазеха с поглед, изпълнен с любов. След това вече бяха мъртви, по поляната се издигаха малки надгробни плочи в памет на любовта, разходките под слънчевите лъчи и споделената радост. Нито едно куче не бе забравено: релефните им снимки бяха прикрепени към плочите, в чиито основи стопаните бяха сложили любимите им играчки. Бяха весели паметници, паметници без нито една сълза.