В далечината, сякаш окачени на трептящи завеси, се образуваха думи, написани със златни букви. Появи се думата „ЛЮБОВ“, думата „ДОБРОТА“, думата „НЕЖНОСТ“, думата „ВЯРНОСТ“, думата „ЩАСТИЕ“. Излезли от абсолютния мрак, те променяха цвета си от матовозлатисто до ослепителнозлатно; после една след друга изчезваха в тъмнината, но тъй като заблестяваха последователно, сякаш се раждаха една от друга. Продължих да вървя из приземния етаж, воден от осветлението, което се насочваше ту към един, ту към друг ъгъл на помещението. Имаше други сцени, други гледки и аз малко по малко загубих чувството си за време и се осъзнах едва когато се оказах горе, седнал на плетена градинска пейка, разположена в нещо като тераса или зимна градина. Над запустелите места се спущаше нощта; Венсан беше запалил голяма лампа с абажур. Явно бях развълнуван, защото, без да го моля, той ми подаде чаша коняк.
— Проблемът е — каза той, — че вече не мога да правя изложби, има много монтажи, всичко това почти не може да се транспортира. Дойде някакво лице от Делегацията за пластични изкуства; искали да купят къщата, може би ще заснемат видеоматериал и ще го продават.
Разбрах, че той говори за практичния и финансов аспект от чиста учтивост, за да даде възможност разговорът да поеме нормалния си ход. Очевидно е, че когато човек е изпаднал в неговото положение и се намира на емоционалната граница на оцеляването, материалните въпроси имат незначителна тежест. Не успях да му отговоря, поклатих глава, сипах си още една чаша коняк; в този момент неговото самообладание ми се стори ужасяващо. Той продължи:
— Има една прочута фраза, която разделя художниците на две категории: революционери и декоратори. Да приемем, че съм избрал лагера на декораторите. Всъщност нямах голям избор, светът реши вместо мен. Спомням си за първата си изложба в Ню Йорк в галерията „Саачи“, за акцията „FEED THE PEOPLE. ORGANIZE THEM“ — бяха превели заглавието. Бях доста развълнуван: за първи път от много години френски художник излагаше в известна нюйоркска галерия. По онова време бях революционер и бях убеден в революционната ценност на работата си. Онази зима в Ню Йорк беше много студена: всяка сутрин намираха по улиците умрели от студ скитници; бях сигурен, че хората ще променят поведението си, след като видят изложбата ми, че ще излязат на улицата и ще приложат на практика лозунга от телевизора. Разбира се, нищо такова не стана; хората идваха, клатеха глава, разменяха интелигентни думи и си отиваха.
Подозирам, че революционерите са хора, които могат да приемат бруталността на света и да й отговорят с още по-голяма бруталност. Но аз чисто и просто нямах този вид смелост. При все това бях амбициозен и всъщност възможно е декораторите да са по-амбициозни от революционерите. Преди Дюшан крайната цел на художника била да предложи едновременно лична и точна визия за света; дори само това вече е огромна амбиция. След Дюшан художникът вече не се задоволява само да предлага визия за света, той иска да създаде собствен свят; той става съперник на Бога. В моето мазе аз съм Бог. Изборът ми бе да създам малък, лесен свят, в който има само щастие. Прекрасно съзнавам регресивния характер на работата си; знам, че може да се сравни с поведението на онези юноши, които вместо да посрещнат проблемите на пубертета, потъват в колекциониране на марки, в хербария си или в какъвто и да е малък и лъскав свят с ярки цветове. Никой няма да се осмели да ми го каже право в очите, отзивите в „Арт прес“ и в повечето европейски медии са добри; но видях презрението в очите на момичето, изпратено от Делегацията за пластични изкуства. Тя беше кльощава, облечена с бели кожени дрехи, с мургав тен, много секси; веднага разбрах, че ме смята за недъгаво и много болно дете. Права е; аз съм недъгаво и много болно малко дете, което не се плаши от смъртта. Не мога да приема бруталността на света; просто не успявам.
Когато се върнах в „Лутеция“, много трудно заспах. Очевидно Венсан беше пропуснал някого в своите категории. Както и революционерът, хумористът приема бруталността на света и отговаря с още по-голяма бруталност. Но в резултат той не променя света, а само го прави по-приемлив, превръщайки насилието, съпътстващо всяко революционно действие, в смях — а в допълнение печели куп пари. С други думи, като всички шутове, откак свят светува, аз бях един вид колаборационист. Спестявах на света мъчителните и безполезни — след като причината за злото е биологична и не зависи от никаква обществена промяна — революции; установявах яснота, забранявах действието, изкоренявах надеждата; равносметката не беше еднозначна.