В ливадата една двойка се люби сред природата (ливадата е обсипана с цветя, с висока трева, макове, синчец и жълти цветя, чието име не помнех, но отбелязах в полето: „Да се наблегне на жълтото“). Полата на момичето е запретната, фланелката — вдигната над гърдите, с една дума, изглежда точно като „готина кучка“. След като разкопчава панталона на мъжа, тя му прави минет. Тракторът, който продължава бавно да се върти в дъното на кадъра, внушава, че имаме работа с двойка селскостопански труженици. Малка свирка сред оранта, Пролетно тайнство и т.н. Един заден план бързо ни осведомява, че двете гълъбчета всъщност палуват в обектива на камера и че става дума за снимане на порнофилм — вероятно с доста добър бюджет, защото екипът е в целия си състав.
Лимузината спира над ливадата и от нея излизат двамата екзекутори, облечени с двуредни черни костюми. Безмилостно те разстрелват младата двойка и целия екип. Поколебах се и задрасках „разстрелват“ — по-добре би било да се намери някакво по-оригинално устройство, например хвъргачка на остри метални дискове, които ще се въртят във въздуха, режейки плътта и особено плътта на младите любовници. Нямаше да се циганим — трябваше ми прерязан член в гърлото на момичето и т.н., трябваше ми онова, което продуцентът на „ДИОГЕН ЦИНИКЪТ“ би нарекъл свежарски кадри. Отбелязах в полето: да се предвиди „мъдерезачка“.
В края на епизода един дебелак с много черна коса и лъщящо сипаничаво лице, също облечен с двуреден черен костюм, излиза от задната част на колата, придружен от мършав и зловещ старец а ла Уилям Бъроуз, чието тяло плува в голямо сиво пардесю. Той съзерцава касапницата (парчета червена плът из ливадата, жълти цветя, мъже в черно), въздъхва леко и се обръща, за да каже на спътника си: „A moral duty, Jhon“58.
След разнообразни убийства, най-вече на младежи и дори на тийнейджъри, става ясно, че тези съмнителни типове са членове на Сдружението на католиците интегристи, може би свързано с Опус Деи: тази критична стрела към завръщането на моралния ред трябваше да спечели на моя страна лявата критика. Малко по-късно обаче става ясно, че самите убийци са филмирани от друг екип и че истинската цел на аферата е комерсиализацията не на порнофилмите, а на сцените на ултранасилие. Разказ в разказа, филм във филма. Проектът ми нямаше грешка.
В общи линии, както казах вечерта на агента си, напредвах, работех; той заяви, че бил щастлив, и ми призна, че вече се тревожел. Бях искрен, но до известна степен. Едва след два дни, взимайки самолета за Испания, разбрах, че никога няма да завърша сценария си — да не говорим за снимането му. В Париж съществува известен социален кипеж, който създава у човека илюзия, че има проекти; когато се върнах в Сан Хосе, знаех, че ще ме обхване пълна апатия. Колкото и да се правех на изискан и находчив, в момента се съсухрях като стара маймуна; чувствах се смален, нищожен до невъзможност; вече мърморех и мънках като старец. Бях на четирийсет и седем години, от трийсет години разсмивах себеподобните си; сега вече бях изчерпан, изтъркан, инертен. Любопитното пламъче, трептящо все още в погледа, с който наблюдавах света, скоро щеше да угасне напълно и щях да съм подобен на камъните плюс някакво неясно страдание. Кариерата ми не беше провал, поне от комерсиална гледна точка: ако достатъчно яростно насилвате света, в крайна сметка той ще изплюе мръсните си мангизи; но никога, никога няма да ви върне радостта.
Даниел 24, 11
Мари 23 е весела и обаятелна неожена, каквато вероятно е била и Мари 22 на нейната възраст. Въпреки че при нас стареенето не е толкова трагично както при хората от последния период, то не е лишено от известни страдания. Те са умерени, подобно на радостите ни; при това съществуват индивидуални различия. Така например Мари 22 на моменти сякаш беше странно близка до човешкия вид, както свидетелства следното послание с далеч не неочовешки тон, което в крайна сметка тя не ми изпрати (Мари 23 го намерила вчера, разглеждайки архивите й):
754, 138, 7655, 814. Плешиви човешки същества, стари, разумни, облечени в сиво, се разминават на разстояние няколко метра в инвалидните си колички. Те се движат в огромно сиво и празно пространство — няма небе, нито хоризонт, няма нищо; има само сивота. Всеки мърмори нещо на себе си с глава, прибрана в раменете, без да забелязва другите, без дори да обръща внимание на мястото, където се намира. При по-внимателно вглеждане се вижда, че те се придвижват по лек наклон; незначителни денивелации оформят система от пътеки на различно ниво, която направлява количките и трябва да попречи на всяка възможност да се срещнат.