Струва ми се, че създавайки този образ, Мари 22 е искала да изрази какво щяха да чувстват хората от древната раса, ако се бяха сблъскали с обективната реалност на нашето съществуване; не е така с диваците — макар че те се движат около резиденциите ни и бързо се научават да стоят далеч от тях, нищо не им дава възможност да си представят реалните технологически условия на живота ни.
Както свидетелства коментарът й, към края на дните си Мари 22 дори изпитва някакво състрадание към диваците. Това може би я сближава с Пол 24, с когото тя впрочем е поддържала продължителна кореспонденция; но докато Пол 24 възприема тона на Шопенхауер, когато говори за абсурдността на битието на диваците, изпълнено със страдание, и се надява, че ще бъдат благословени с бърза смърт, Мари 22 стига до идеята, че съдбата им е могла да бъде по-различна и че при известни обстоятелства те биха имали не толкова трагичен край. Хиляди пъти е доказвано, че физическата болка, съпътстваща живота на хората, им е единосъща, че е непосредствен резултат от неадекватната организация на нервната им система, така както неспособността им да установяват междуличностни отношения по неконфликтен начин е следствие от относителната недостатъчност на социалните им инстинкти по отношение на сложността на обществата, които техните интелектуални средства са им позволявали да създадат — нещо очебийно в рамките на едно неголямо племе, а какво остава за гигантските конгломерати, свързани с първите етапи на реалното изчезване на вида.
Интелектът дава възможност за господство над света; той може да се появи само вътре в определен социален вид и само посредством езика. Същата способност за общуване позволила появата на интелекта, впоследствие е попречила на неговото развитие — още от момента, когато били усъвършенствани технологиите за изкуствена комуникация. Изчезването на обществения живот е пътят, учи Върховната сестра. Въпреки това изчезването на всякакъв физически контакт между неохората е съдържало и все още съдържа нещо от аскезата; впрочем именно този термин използва Върховната сестра в посланията си, поне в интермедийната им формулировка. Дори сред съобщенията, които лично аз изпращах на Мари 22, някои са по-скоро афективни, отколкото когнитивни или пропозиционални. Без да изпитвам към нея нещо подобно на онова, което хората наричали желание, понякога за миг бях склонен да се поддам на чувството.
Нежната, гладка, зле кръвоснабдена кожа на хората изпитвала ужасна нужда от милувки. По-доброто кръвообращение в кръвоносните съдове на кожата, лекото намаляване на чувствителността на нервните фибри от тип L дали възможност на първите поколения неохора да облекчат страданията, предизвиквани от липсата на допир. И все пак аз трудно си представям, че мога да прекарам цял ден, без да прокарам ръка по козината на Фокс, без да усетя топлината на малкото му любещо тяло. Тази потребност не намалява с отслабването на силите ми, дори ми се струва, че става по-неудържима. Фокс го разбира, по-рядко иска да играе, сгушва се до мен, поставя глава на коленете ми; стоим по цели нощи в тази поза — няма по-приятен сън от съня до любимото същество. После отново съмва, слънцето се издига над резиденцията, напълвам паничката на Фокс, правя си кафе. Сега вече знам, че няма да довърша коментара си. Ще напусна без особено съжаление едно съществуване, което не ми носи истинска радост. По въпроса за смъртта сме достигнали до онова състояние на духа, което според текстовете на цейлонските монаси било целта на будистите от Малката Кола; когато изчезваме, животът ни е „като духната свещ“. Ние също можем да кажем, повтаряйки думите на Върховната сестра, че нашите поколения следват едно след друго „като страниците на разлиствана книга“.
Мари 23 ми изпраща няколко съобщения, на които не отговарям. Ще го направи Даниел 25, ако желае да продължи контакта. Слаб студ пълзи по крайниците ми; това е знак, че изживявам последните си часове. Фокс го чувства, слабо скимти, ближе пръстите на краката ми. Виждал съм Фокс да умира няколко пъти, преди да бъде заместен от себеподобния си; знам как се затварят очите, как сърцето спира, без да промени дълбокото животинско спокойствие на красивите му кафяви очи. Не мога да постигна тази мъдрост, тя не е по силите на нито един неочовек; мога само да я доближа, съзнателно да забавя ритъма на дишането си и на умствените ми проекции.