Бързо разкарах първите две сцени, извлечени от някакъв глуповат ситком61 и от несъмнено още по-посредствен криминален сериал; вниманието ми обаче беше привлечено от нещо, пръстът ми беше на дистанционното и след втората сцена веднага натиснах, за да мина на нормална скорост.
Тя стоеше гола, права в неопределено помещение, вероятно ателието на художника. В първия кадър беше напръскана с жълта боя — този, който пръскаше, не се виждаше. След това тя пак се появи, легнала в локва жълта боя. Художникът — виждаха се само ръцете му — изливаше върху нея кофа със синя боя, после я размазваше по корема и гърдите й; тя го гледаше доверчиво и явно се забавляваше. Той я направляваше, държейки я за ръката, тя се обърна по корем, той отново изля боя върху кръста й, размаза я по раменете и задника й, който помръдваше и следваше движенията на ръцете му. В лицето й, във всеки неин жест имаше поразителна невинност и чувствена прелест.
Познавах работите на Ив Клайн, след срещата ми с Венсан се бях информирал, знаех, че в този вид акции няма нищо оригинално, нито интересно от художествена гледна точка; но кой мисли за изкуство, когато щастието е възможно? Изгледах клипа десет пъти: вярно, възбуждах се, но мисля, че още от първите минути разбрах много неща. Разбрах, че ще обичам Естер, че ще я обичам страстно, без да се пазя и да се надявам на взаимност. Разбрах, че тази история ще бъде толкова силна, че може и да ме убие, че вероятно ще ме убие, щом Естер престане да ме обича, защото все пак всичко си има граници. Въпреки че всеки от нас притежава съпротивителни способности, той рано или късно умира от любов или от липса на любов, в крайна сметка любовта неизбежно е убийствена. Да, много неща бяха предопределени още от тази първа минута, процесът вече бе започнал. Все още можех да го спра, можех да не се срещна с Естер, да унищожа диска, да замина на далечно пътешествие, но на практика още на другия ден се обадих на агента й. Естествено, той бе очарован, да, възможно е, мисля, че в момента тя не е заета, знаете по-добре от мен, че конюнктурата в момента не е проста, ние никога не сме работили заедно, нали така, за мен ще бъде истинско удоволствие — филмът „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“ определено беше известен навсякъде, освен във Франция. Той говореше съвсем правилен английски и, общо взето, Испания се модернизираше с изненадваща скорост.
Първата ни среща беше в бара на улица „Обиспо де Леон“; доста голям и доста типичен бар с тъмна дървена ламперия, който предлагаше „tapas“62 — бях доволен, че не беше избрала заведение от веригата „Планета Холивуд“. Закъснях с десет минути и от момента, когато тя ме погледна, вече не можеше да става дума за свободна воля, вече бяхме в сферата на зависимостта. Седнах на пейката срещу нея донякъде със същото усещане, което изпитах преди години, когато ме подложиха на пълна упойка: чувството за леко, доброволно излизане от живота, интуицията, че в крайна сметка смъртта е нещо много просто. Тя носеше тесни дънки с ниска талия и прилепнала розова блузка с голямо деколте. Когато стана да поръча, забелязах розовата прашка, която се подаваше от дънките, и се възбудих. Когато се върна, много трудно откъснах погледа си от пъпа й. Тя разбра, усмихна се и седна до мен на скамейката. Със светлорусите си коси и много бяла кожа тя никак не приличаше на испанка — по-скоро на рускиня. Имаше хубави, внимателни кафяви очи; не си спомням много добре първите си думи, но мисля, че веднага й съобщих, че съм се отказал от проекта за филм. Тя изглеждаше по-скоро изненадана, отколкото разочарована. Попита ме защо.
Всъщност не знаех защо и ми се струва, че се впуснах в много дълго обяснение, което започваше от времето, когато съм бил на нейните години — агентът й ми беше казал, че е на двайсет и две. Обясних й, че съм водил по-скоро тъжен и самотен живот, прекаран в непосилен труд, прекъсван от периоди на депресия. Говорех с лекота, на английски, от време на време тя ме молеше да повторя някоя фраза. В заключение заявих, че ще се откажа не само от този филм, но почти от всичко, че не чувствам у себе си никаква амбиция, никаква страст да побеждавам, нищо от този род, че този път наистина съм уморен.
Тя ме погледна стъписана, като че ли думата й се струваше зле избрана. Не, тя е съвсем точна, може би нямам предвид физическа умора, при мен тя е по-скоро на нервна почва, но има ли разлика? „Вече не вярвам…“ — казах аз накрая.