— Maybe it’s better63… — каза тя и постави ръка на члена ми. Като завря глава на рамото ми, тя леко го стисна с пръсти.
В хотелската стая Естер ми разказа повече за живота си. Да, можело да се каже, че е актриса, играла в ситкоми, в криминални сериали, където обикновено била изнасилвана и удушавана от различен брой психопати — участвала и в няколко рекламни клипа. Дори играла главната роля в пълнометражен испански филм, който още не бил излязъл, пък и бил тъп; според нея испанското кино било обречено.
Може да замине за чужбина, казах аз, във Франция още правят филми. Да, но тя не знаела дали е добра актриса, нито дали изобщо желае да става актриса. В Испания успявала да работи от време на време, благодарение на нетипичната си външност; съзнавала този шанс и неговата относителност. Всъщност приемала актьорския занаят като временна работа, по-добре платена от сервиране на пици или раздаване на флаери в дискотека, но по-трудна за намиране. Иначе учела пиано и философия. И искала най-вече да си поживее.
Горе-долу това е учела и всяка благородна девица през XIX век, казах си машинално, докато разкопчавах дънките й. Винаги съм се затруднявал с дънките и големите им метални копчета. Наложи се тя да ми помогне. В замяна на това, когато се оказах в нея, веднага се почувствах добре, май бях забравил колко е хубаво. Или може би никога не е било толкова хубаво, може би никога не съм изпитвал такова удоволствие. На четирийсет и седем години — странно нещо е животът.
Естер живееше сама със сестра си, сестра й била на четирийсет и две години й по-скоро замествала майка й; истинската й майка била почти луда. Не познавала баща си, не знаела името му, никога не го била виждала дори на снимка, нищо.
Кожата й беше много нежна.
Даниел 25, 1
В момента, когато защитната бариера се затваряше, слънцето се показа между два облака и окъпа резиденцията с ослепителна светлина. Външните стени бяха измазани с боя, съдържаща минимално количество радий с намалена радиоактивност, което ефикасно предпазваше от магнитните бури, но увеличаваше коефициента на отражение на сградата; носенето на защитни очила в първите дни беше желателно.
Фокс дотича при мен, въртейки унило опашка. Кучетата рядко надживяват неохората, с които са прекарали живота си. Разбира се, те веднага разпознават генетичната идентичност на приемника, чиято телесна миризма е същата, но в повечето случаи това не е достатъчно, те престават да си играят и да се хранят и умират много бързо, приблизително за две седмици. Знаех също, че началото на реалното ми съществуване ще бъде белязано от траур; знаех също така, че то ще протече в местност, където гъстотата на диваците е много висока и предпазните мерки трябва да бъдат прилагани строго; освен това бях подготвен за основните елементи на един стандартен живот.
Това, което обаче не знаех, но открих едва когато влязох в кабинета на моя предшественик, е, че Даниел 24 беше водил някои бележки, без да ги прибави към IP адреса на коментара си — нещо съвсем необичайно. Повечето свидетелстваха за безнадеждна горчивина — например следната, надраскана на лист, откъснат от бележник със спирала:
Другите бележки изглеждаха изпълнени с умора, със странно човешко чувство за празнота:
Вече от месеци не пиша нищо и нищо не си струва да бъде написано.
И в двата случая той не бе използвал код. Без да съм непосредствено подготвен за такава възможност, не бях много изненадан: знаех, че потеклото на Даниеловци беше — още от родоначалника им — предразположено към известно съмнение и самоподценяване. И все пак бях потресен, когато прочетох последната бележка, която той бе оставил на нощното си шкафче, и ако се съди по състоянието на хартията, вероятно беше съвсем скорошна.
Хумористичната лекота, самоиронията — както и директният намек за някои явления от човешкия живот, в този случай бяха така ярки, че подобна бележка безспорно можеше да бъде написана по-скоро от Даниел 1, нашия далечен прародител, отколкото от неочовешкия му приемник. Имаше само един извод: потапяйки се в смешната и трагична биография на Даниел 1, моят предшественик беше повлиян от някои качества на личността му; в известен смисъл именно такава е била целта на Основоположниците, но противно на наставленията на Върховната сестра, той не бе успял да запази нужната критична дистанция. Имаше такава опасност, бяха я отчели, чувствах се готов да я преодолея; най-вече знаех, че няма друг изход. Ако искаме да подготвим идването на Бъдещите, то предварително трябва да проучим слабостите, неврозите, съмненията на човечеството; те трябва да станат наши, за да можем да ги преодолеем. Строгото копиране на генетичния код, размишлението над животописа на предшественика, написването на коментар — това са трите стълба на нашата вяра, неизменни от времето на Основоположниците. Преди да си приготвя лека закуска, скръстих ръце за кратка молитва към Върховната сестра и отново се почувствах прозорлив, уравновесен и деен.