Преди да заспя, прегледах коментара на Мари 22; знаех, че скоро ще вляза в контакт с Мари 23. Фокс легна до краката ми и въздъхна тихо. Щеше да умре до мен и го знаеше; вече беше старо куче; заспа почти веднага.
Даниел 1, 13
Това беше друг свят, отделен от обикновения с няколко сантиметра плат — необходима социална защита, тъй като 90% от мъжете, срещнали Естер, по един или друг повод, щяха незабавно да пожелаят да я чукат. Свалих дънките й, поиграх си малко с розовата й прашка, като установих, че катерицата й веднага се навлажни; беше пет часът следобед. Да, това беше друг свят и престоях в него до единайсет часа на следващата сутрин — краен срок за закуска, а чувствах сериозна потребност от храна. Вероятно съм спал от време на време. Колкото до всичко останало — тези няколко часа оправдаваха живота ми. Не преувеличавах и знаех, че не преувеличавам: бяхме влезли в абсолютната простота на нещата. Разбира се, сексът, или по-точно желанието, беше тема, която многократно бях използвал в скечовете си. Като всеки друг и вероятно повече от мнозина други съзнавах, че повечето неща на този свят се въртят около секса, или по-точно около желанието. Като застаряващ комик може би се бях поддал на своеобразно скептично съмнение: подобно на толкова много неща и почти всичко на този свят, сексът може би беше надценяван; вероятно ставаше дума просто за банална хитрост, целяща засилване на съперничеството между хората и по-енергично функциониране на обществото. В секса може би нямаше нищо повече, отколкото в един обяд в „Тайьован“ или в една „Бентли Континентал“: нямаше никаква причина за толкова вълнения.
Онази нощ ми доказа, че греша, и ме върна към по-елементарен възглед за нещата. На другия ден, завърнал се в Сан Хосе, слязох до Плая де Монсул. Наблюдавайки морето и залеза на слънцето, написах стихотворение. Сам по себе си този факт вече беше любопитен — не само че никога не бях писал стихове, но и практически не ги четях, с изключение на Бодлер. Доста редовно купувах едно тримесечно литературно списание с езотерична ориентация — без да се занимавам с литература, се чувствах близък до нея; все пак сам пишех скечовете си, и дори ако целта ми беше само приблизителна пародия на устната реч, съзнавах колко трудно е да нареждаш думи, да ги организираш във фрази, без цялото да се срине от липса на логика или да навява скука. Та в това списание преди две години прочетох дълга статия за изчезването на поезията, което според автора било неизбежно. Според него поезията като неконтекстуален език, възникнал преди разграничаването между обекта и неговите свойства, окончателно била напуснала света на хората. Тя се разполагала в някаква примитивна област, която вече не ни била достъпна, защото предшествала реалното изграждане на обекта и на езика. Неспособна да пренася друга информация освен простите телесни и емоционални усещания, вътрешно свързана с магичното състояние на човешкия ум, поезията се оказала безвъзвратно остаряла след появата на надеждни процедури за обективно установяване на фактите. Навремето всичко това ми се стори убедително, но онази сутрин не се бях измил, все още бях изпълнен с аромата на Естер, с вкуса й (между нас никога не стана дума за презерватив, тази тема изобщо не бе повдигната и мисля, че Естер дори не помисли за това — аз също и това бе още по-странно, защото първите ми сексуални опити бяха протекли по времето на СПИН-а, и то когато той означаваше неминуема смърт, все пак това би трябвало да ми повлияе). Е, безспорно СПИН-ът спадаше към контекстуалното, вероятно това бе обяснението, във всеки случай онази сутрин написах първото си стихотворение, докато все още се къпех в аромата на Естер. Ето го: