След онази нощ слънцето пак се появи над Мадрид. Извиках такси и почаках няколко минути във фоайето на хотела заедно с Естер, която отговаряше на многобройните съобщения, оставени на мобилния й телефон. През нощта също бе телефонирала на няколко пъти, явно имаше много богат социален живот. Повечето разговори завършваха с думата „un besito“ или понякога с „un beso“64. Не говорех толкова добре испански и не разбирах нюанса, ако изобщо имаше такъв, но в момента, когато таксито спря пред хотела, си дадох сметка, че тя не се целува често. Беше много странно, защото обичаше да я обладават по всякакъв начин, подаваше много грациозно дупето си (беше малко, високо като на момче), духаше, без да й мигне окото, и дори с въодушевление, но всеки път, когато устните ми се бяха доближавали до нейните, тя смутено отвръщаше глава.
Сложих сака си в багажника; тя протегна бузата си, целунахме се набързо и аз се качих в колата. Когато изминахме няколко метра по авенюто, се обърнах, за да й махна с ръка, но тя вече говореше по телефона и не забеляза поздрава ми.
Щом пристигнах на летището в Алмерия. Разбрах какво ще представлява животът ми през следващите седмици. Вече от години систематично оставях мобилния си изключен; беше въпрос на статут, бях европейска звезда; ако искаха да ме намерят, трябваше да оставят съобщение и да чакат аз да им се обадя. Понякога ми беше трудно, но се бях придържал към това правило и с времето бях спечелил: продуцентите оставяха съобщения; известните актьори, директорите на вестници оставяха съобщения; бях на върха на пирамидата и имах намерение да остана там поне още няколко години, докато не напусна официално сцената. Сега първото нещо, което направих, след като слязох от самолета, беше да включа телефона; бях изненадан и почти уплашен от силата на разочарованието, след като разбрах, че нямам съобщение от Естер.
Когато наистина си влюбен, единственият шанс да оцелееш, е да го скриеш от любимата жена, да се преструваш постоянно, че ти е все едно. Колко тъжна е тази проста констатация! Какво обвинение срещу човека! Но никога не би ми минало през ума да оспорвам този закон, нито да не го прилагам; любовта ни прави слаби и по-слабият от двамата е потискан, измъчван и в крайна сметка убит от другия, който от своя страна потиска, измъчва и убива дори без да изпитва удоволствие, с пълно безразличие; ето какво хората обикновено наричат любов. През първите дни изпитах известни колебания по отношение на телефона. Разхождах се из стаите, пушех цигара след цигара, от време на време отивах на брега на морето, връщах се и си давах сметка, че не съм видял никакво море и не мога да потвърдя, че то съществува — при тези разходки си налагах да се разделя от телефона, да го оставя на нощното си шкафче и обикновено се насилвах да изчакам два часа, преди да го включа наново и да установя за пореден път, че тя не ми е оставила съобщение. Сутринта на третия ден реших да държа телефона си постоянно включен и да се опитам да забравя, че чакам да позвъни; през нощта, след като изпих петото хапче мепронизин, разбрах, че това няма да помогне, и започнах да се примирявам с факта, че Естер е по-силна и вече нямам никаква власт над живота си.
Вечерта на петия ден й се обадих. Тя изобщо не бе изненадана, не усетила колко бързо минава времето. Веднага прие да ми дойде на гости в Сан Хосе; познавала Алмерия, защото няколко пъти прекарвала ваканцията си там, когато била малка; но от няколко години ходела в Ибиса или във Форментера. Можела да прекара един уикенд с мен, не следващия, а по-следващия, след две седмици; дишах дълбоко, за да не покажа разочарованието си. „Un besito“… — каза тя точно преди да затвори. Ето: бях се изкачил с едно стъпало по-нагоре.
Даниел 25, 2
Две седмици след пристигането ми Фокс умря малко след залез-слънце. Лежах на леглото, когато той се приближи, с мъка се опита да се качи, въртейки нервно опашка. От първия ден не бе докоснал храната си; много беше отслабнал. Помогнах му да се настани; няколко секунди ме гледаше със странна смесица от изтощение и извинение; после, успокоен, положи глава на гърдите ми. Дишането му стана по-бавно и той затвори очи. След две минути издъхна. Погребах го в двора на резиденцията в западния край на мястото, оградено от защитната бариера, близо до неговите предшественици. През нощта от Централния град ми доставиха идентично кученце; те знаеха кодовете и функционирането на бариерата и аз не станах да ги посрещна. Малък червеникаво-бял помияр се затича към мен, въртейки опашка; махнах му. Той скочи на кревата и легна до мен.