Този път бях решил да остана в Мадрид цяла седмица и след два дни се спречках с Естер по повод „Кен Парк“, последния филм на Лари Кларк, който тя настоя да види. Бях възненавидил „Хлапета“, възненавидих „Кен Парк“ още повече; особено непоносима беше сцената, в която онзи малък боклук бие баба си и дядо си. Този режисьор ме отвращава във висша степен и несъмнено поради тази искрена погнуса не съм способен да говоря за него, но подозирах, че Естер го харесва по навик, от конформизъм, защото беше яко да одобряваш представянето на насилието в изкуството, че, общо взето, го харесва, без истински да го разбира, както харесва например Михаил Ханеке, дори без да си даде сметка, че мъчителният и нравствен смисъл на филмите на Ханеке е напълно противоположен на тези на Лари Кларк. Знаех, че най-добре би било да си мълча, че ако изоставя обичайния си комичен персонаж, ще имам само неприятности, но не можех, демонът на противоречието бе по-силен; намирахме се в един странен бар, абсолютен кич, с огледала и позлатени декоративни елементи, пълен с възбудени до крайност хомосексуалисти, които се чукаха демонстративно в съседните помещения, но иначе отворен за всички: компании от момчета и момичета спокойно пиеха кола на съседните маси. Обясних й, докато набързо гаврътнах ледената си текила, че бях натрупал богатството и изградил кариерата си, експлоатирайки с търговска цел порочните инстинкти, както и абсурдното влечение на Запада към цинизма и злото, и можех с пълно основание да твърдя, че сред всички търгаши на зло Лари Кларк е един от най-посредствените и вулгарните просто защото без задръжки застава на страната на младите срещу старите, че всичките му филми имат една-единствена цел: да насърчат децата да се държат с родителите си без никаква човечност, без никаква милост и че това не е нито ново, нито оригинално, така беше във всички области на културния живот от петнайсет години насам и тази уж културна тенденция всъщност прикриваше единствено желанието за връщане към един примитивен стадий, когато младите се отървавали от старите безпощадно, равнодушно само защото те били твърде слаби, за да се защитят, следователно тя беше само брутален и типичен регрес на модерния живот към периода преди появата на цивилизацията, защото за нея може да се съди по съдбата, която отрежда на най-слабите, на онези, които вече не са полезни, нито привлекателни; с една дума, Лари Кларк и гнусният му съмишленик Хармъни Корайн са само двама от най-досадните — а в художествено отношение и от най-жалките — представители на онази ницшеанска паплач, която се въди от много време в културата, и че те не могат в никакъв случай да се сравнят с хора като Михаил Ханеке или като мен например; аз винаги се бях опитвал да вмъкна някакво съмнение, несигурност, неловкост в скечовете си, макар че като цяло те са (не го отричам) отвратителни. Тя ме слушаше тъжно, но много внимателно, дори не бе отпила от фантата си.
Предимството на морализаторското слово е, че след като от години е подложено на толкова силна цензура, то изглежда напълно неуместно и веднага привлича вниманието на събеседника; недостатъкът е, че той никога не успява да ви приеме насериозно. Съсредоточеното и внимателно изражение на Естер за миг ме смути, но си поръчах още една чаша текила и продължих, осъзнавайки, че възбудата ми е изкуствена и че дори в искреността ми има нещо фалшиво; освен очевидния факт, че Лари Кларк беше дребен търгаш без замах и че да го цитирам редом с Ницше само по себе си бе смешно, аз чувствах, че тези теми едва ли ме вълнуват повече от глада по света, правата на човека или коя да е тъпотия от този род. Но продължавах с нарастваща язвителност, обладан от този порив, съставен от злоба и мазохизъм, който може би желаех да ме погуби, след като ми бе донесъл слава и богатство. Старите не само нямат право да се чукат, продължих аз свирепо, но и вече нямат право да се бунтуват срещу един свят, който ги мачка безмилостно, превръща ги в беззащитни жертви на насилието на малолетни престъпници и след това ги запраща в отвратителни умирални, където те са унижавани и малтретирани от безмозъчни санитари; въпреки всичко това на тях им е забранено да се бунтуват, бунтът — също както сексуалното желание, удоволствието и любовта, — като че ли са запазени за младите и нямат никакво възможно оправдание извън тях, всяка кауза, която не може да мобилизира вниманието на младите, е предварително загубена, изобщо от всяка гледна точка със старците се отнасят като с отрепки и им предоставят само жалко, условно и все по-кратко оцеляване. В моя сценарий „ДЕФИЦИТЪТ НА ОБЩЕСТВЕНОТО ОСИГУРЯВАНЕ“, който не успях да осъществя — впрочем това бе единственият ми нереализиран проект и това ми изглежда многозначително — продължих почти вън от себе си, — аз насърчавах старите да се разбунтуват срещу младите, да ги използват и да им разкажат играта. Защо примерно юношите и девойките, тези ненаситни консумиращи овце, постоянно лакоми за джобни пари, да не бъдат принудени да проституират, което е единственото достъпно за тях средство да върнат в съвсем ограничена степен огромните усилия и умора, вложени за тяхното благоденствие? И защо в епоха, когато контрацепцията вече е безпроблемна, а рисковете от генетични разстройства са напълно локализирани, трябва да се поддържа абсурдното и унизително табу върху кръвосмешението? Ето истинските въпроси и автентичните морални проблеми — възкликнах аз ядосано, — но това не съществува у Лари Кларк.