Както бе предвидено, Естер имаше изпити по това време и не можеше да ме придружи. Тъй като тя нямаше да има време да се вижда с мен, приех, без да се колебая — в края на краищата сега вече бях пенсионер, можех да си позволя малко туризъм, няколко социологични екскурзии, да се опитам да изживея любопитни и забавни моменти. В скечовете си никога не бях се занимавал със сектите, макар че те наистина бяха съвременно явление; те се разрастваха, въпреки всички рационалистични кампании и предупреждения, и нищо не можеше да ги спре. За известно време и доста безуспешно се заиграх с идеята за елоимитски скеч, а после си купих билет за самолета.
Полетът бе с прекачване на Гран Канария и докато се въртяхме във въздуха, очаквайки коридор за приземяване, разглеждах с любопитство дюните на Маспаломас. Гигантските пясъчни образувания потъваха в яркосиния океан; летяхме ниско и можех да различа фигурите, които вятърът очертаваше по пясъка; понякога те напомняха на букви, понякога на животни или човешки лица; нямаше как да не виждаш в тях някакви знаци, да не им даваш гадателски тълкувания и аз започнах да се чувствам потиснат, въпреки или поради еднообразната синева.
На летището в Лас Палмас самолетът се изпразни почти напълно; после се качиха няколко пътници, които се разхождаха между островите. Повечето приличаха на пътешественици в стил австралийски back-pakers74, снабдени с гид Let’s go Europe75 и план на разположението на ресторантите „Макдоналдс“. Те се държаха спокойно, също наблюдаваха пейзажа, споделяйки тихо умни или поетични забележки. Малко преди кацането прелетяхме над вулканична зона с причудливи тъмночервени скали.
Патрик ме очакваше в салона за пристигащи на летището в Аресифе, облечен с панталон и бяла туника с бродирана многоцветна звезда — символ на сектата, с широка усмивка на устните; имах чувството, че е започнал да се усмихва пет минути преди да пристигна, което и продължи без видима причина, докато прекосявахме паркинга. Показа един бял микробус „Тойота“, също украсен с разноцветната звезда. Седнах отпред — на лицето на Патрик сияеше все същата безпричинна усмивка; докато чакаше на опашката, за да вкара в автомата билета за излизане, той започна да барабани с пръсти по волана, поклащайки глава, сякаш беше обсебен от някаква вътрешна мелодия.
Движехме се сред много черна, почти синкава долина, образувана от ъгловати, груби и едва засегнати от ерозията скали.
— Ще видиш, стажът е супер — каза той тихо сякаш на себе си и като че ли ми доверяваше някаква тайна. — На това място има особени вибрации… Наистина е много духовно.
Вежливо се съгласих. Забележката ме изненада само донякъде: поначало във всички съчинения Ню Ейдж се приема, че във вулканичните райони има електрически полета на повърхността на земята, към които повечето бозайници — и особено хората — са чувствителни; между другото се смята, че те насърчават сексуалната близост.
— Точно така, точно така… — каза Патрик, все така екзалтиран, — ние сме деца на огъня.
Въздържах се от отговор.
Малко преди да пристигнем, поехме покрай една плажна ивица от черен пясък, обсипан с бели камъчета — трябва да призная, че беше странно и дори смущаващо. Отначало гледах внимателно, после отвърнах глава; бях малко стреснат от това внезапно преобръщане на значенията. Ако морето беше червено, вероятно щях да го приема; но то продължаваше да бъде отчайващо синьо.
Пътят внезапно зави навътре в сушата и след триста метра спряхме пред солидна триметрова метална ограда, преплетена с бодлива тел и простираща се, докъдето стига погледът. Двама охранители, въоръжени с автомати, патрулираха пред портала, който очевидно бе единственият изход. Патрик им направи знак, те отключиха, приближиха се и внимателно ме разгледаха, преди да ни пропуснат. „Налага се — каза ми Патрик с все същия ефирен глас… — Журналистите…“