Доста добре поддържаният път минаваше през плоска и прашна местност, покрита с дребни червени камъчета. Точно когато забелязах в далечината нещо като селище от бели палатки, Патрик зави наляво към много стръмно скалисто възвишение, ерозирало от едната страна и образувано от същия черен камък, вероятно от вулканичен произход, който бях забелязал преди малко. След два-три завоя той спря колата на една тераса и продължихме пеша. Въпреки протестите ми той настоя да вземе куфара ми, който беше доста тежък. „Не, не, моля те… Ти си ВИП гост…“ Тонът му бе шеговит, но имах усещането, че всъщност нещата бяха по-сериозни. Минахме покрай десетина пещери, разположени в склона на възвишението, преди да стигнем до нова площадка почти на върха му. Отвор с широчина три метра и височина — два, отвеждаше в много по-просторна пещера; и тук двама въоръжени охранители стояха на входа.
Влязохме в първата зала, която представляваше квадрат със страна около десет метра. Стените бяха голи и единствените мебели бяха сгъваемите столове, разположени покрай стените; водени от пазача, прекосихме тесен коридор, осветен от високи лампиони във форма на колони, напомнящи онези, които бяха много на мода през 70-те години на миналия век: те бяха пълни с блестяща и гъста течност с жълт, синьо-зелен, оранжев или виолетов цвят, в която се образуваха големи мехури, издигаха се бавно по стените на колоната и след това изчезваха.
Апартаментът на пророка беше мебелиран в същия стил от 70-те години. На пода имаше дебел оранжев мокет на виолетови светкавици. Ниски дивани, покрити с кожи, бяха разположени неравномерно из помещението. В дъното имаше стъпала, които водеха към въртящ се фотьойл от розова кожа с табуретка за краката; фотьойлът беше празен. Отзад разпознах картината, която се намираше в трапезарията на пророка в Зворк — сред градина, по всяка вероятност райска, дванайсет девойки, облечени с прозрачни туники, го съзерцаваха с обожание и желание. Беше смешно, така е, но само дотолкова (не кой знае колко), доколкото чисто сексуалното може да бъде комично; хуморът и чувството, че си смешен (плащаха ми, и то доста добре, за да знам това), могат да възтържествуват само когато са насочени към вече разоръжени цели като религиозността, сантиментализма, предаността, чувството за чест и т.н.; обратно, те не могат сериозно да навредят на дълбоките, егоистични, животински мотиви на човешкото поведение. Все пак тази картина бе толкова лошо нарисувана, че ми бе нужно известно време, за да разпозная моделите в лицето на истинските девойки, насядали по стъпалата, които повтаряха до известна степен позите си на картината — вероятно ги бяха уведомили за нашето пристигане, — но само частично възпроизвеждаха платното; ако някои носеха същите прозрачни и неопределено гръцки туники, вдигнати до кръста, други бяха избрали бюстиета и колани за жартиери от черна ликра; във всеки случай всички показваха оная си работа. „Това са годениците на пророка…“ — продума Патрик с респект и ми разказа, че тези избранички имали привилегията да живеят постоянно с пророка; всичките имали стаи в калифорнийската му резиденция. Те били представителки на всички раси на земното кълбо и поради красотата си били предназначени да служат само на Елоимите: следователно можели да имат сексуални отношения само с тях — естествено, след като последните окажат чест на Земята с посещението си — и с пророка; с негово разрешение можели да имат сексуални отношения и помежду си. Размишлявах известно време върху тази перспектива, опитвайки се да ги преброя: определено бяха само десет. В този момент дочух шум от плискане на вода, който идваше отдясно. Халогенните лампи, разположени на тавана, се запалиха, разкривайки басейн, издълбан в скалата и ограден с буйна растителност; в него пророкът се къпеше чисто гол. Двете отсъстващи момичета чакаха почтително до стълбичката, с бяла хавлия и кърпа, украсени с многоцветната звезда. Пророкът не бързаше да излезе, въртеше се във водата, мързеливо плуваше по гръб. Патрик замлъкна и наведе глава; чуваше се само лекото плискане на водата.
Най-сетне пророкът се показа и бе незабавно завит с хавлията, докато втората девойка коленичи, за да му избърше краката; тогава забелязах, че той е по-висок и по-як, отколкото в спомените ми; вероятно тренираше и се поддържаше. Приближи се до мен с широко разтворени ръце и ме тупна по рамото. „Радвам се — каза той с дълбок глас, — радвам се, че те виждам…“ По време на пътуването неколкократно се бях питал какво точно очаква от мен; може би преувеличаваше известността ми. Сциантологията например се ползваше от присъствието сред привържениците й на хора като Джон Траволта или Том Круз; но аз далеч не бях от същия ранг. Честно казано, той също и може би това беше обяснението: задоволяваше се с това, което му бе подръка.