В известна степен очаквах, че той ще започне разговора, но той мълчеше и само си сипа отново и започна да върти течността в чашата си. На въпросите ми как върви работата му той отговаряше без желание и с едносрични думи; беше отслабнал още повече. Като не знаех какво да правя, заговорих за себе си, тоест за Естер, това бе горе-долу единственото нещо, което ми се стори достойно за отбелязване в живота ми напоследък; е, бях си купил нова автоматична система за поливане, но не се чувствах способен да поддържам дълго разговор на тази тема. Той ме помоли да му говоря за Естер и аз го сторих с истинско удоволствие; лицето му лека-полека се проясни, каза ми, че се радва за мен, и усетих, че е искрен. Изразяването на чувства между мъже е трудно нещо, защото не може по никакъв начин да се конкретизира, то е нереално и приятно, но винаги и малко мъчително; Венсан си тръгна след десет минути, без да ми разкрие нищо от живота си. Легнах на тъмно и започнах да мисля за психологическата стратегия на пророка, която ми се струваше неясна. Дали щеше да ме дари с някоя последователка, която да ме развлича сексуално? Вероятно се колебаеше, едва ли има голям опит в отношението към ВИП-овете. Гледах спокойно на тази перспектива; бях се любил с Естер същата сутрин, беше още по-продължително и прекрасно от обикновено; не желаех никаква друга жена, дори не бях сигурен, че ако се наложи, ще успея да проявя интерес. Обикновено смятат мъжете за ходещи хуйове, способни да чукат всяка достатъчно възбуждаща мадама, без да става дума за никакви чувства; портретът е донякъде точен, но все пак прекален. Няма съмнение, че Сюзан бе прелестна, но като я видях да смуче члена на пророка, не усетих никакво покачване на адреналина, никакъв пристъп на маймунско съперничество, при мен ефектът не успя и изобщо се чувствах необичайно спокоен.
Събудих се към пет часа сутринта, малко преди разсъмване, енергично се измих и накрая взех леден душ; имах доста неоснователното усещане и което се оказа впоследствие напълно погрешно, че се готвя за решаващ ден. Приготвих си черно кафе и го изпих на терасата, наблюдавайки събуждащия се палатков лагер; няколко привърженици се запътиха към общите тоалетни. В утринната светлина каменистата долина изглеждаше тъмночервена. Далеч на изток се виждаха металните огради; участъкът, запазен за сектата, вероятно имаше площ от десетина квадратни километра. Спускайки се по извиващия се път, внезапно зърнах Венсан и Сюзан. Те се спряха на площадката, където предишната вечер бяхме оставили микробуса. Венсан размахваше ръце и сякаш защитаваше каузата си, но говореше тихо; бях твърде далеч, за да го разбера; тя го гледаше много спокойно, но изражението й оставаше непреклонно. Обръщайки глава, тя забеляза, че ги гледам, и постави длан върху ръката на Венсан, за да го накара да млъкне; аз влязох в пещерата си умислен. Изборът на Венсан не ми харесваше: това момиче с прозрачен и невъзмутим поглед, с атлетично, здраво тяло на млада протестантка-спортистка по всичко приличаше на фанатичка — можех спокойно да си я представя в някое радикално евангелистко движение или в някоя групичка на deep ecology77; в нашия случай вероятно бе предана телом и духом на пророка и нищо не би я убедило да се отрече от обета да обслужва сексуално само него. Точно тогава разбрах защо никога не бях вкарвал секти в скечовете си; да се подиграваш на човешките същества, да ги разглеждаш като смешни механизми е много лесно, когато съвсем банално са движени от алчност или желание; но когато създават впечатление, че ги води дълбока вяра, нещо, което стои над инстинкта за оцеляване, механизмът заяжда и смехът е принципно невъзможен.
Един по един привържениците излизаха от палатките облечени с бели туники и се отправяха към отвор, издълбан в основата на скалисто възвишение, който водеше към огромна естествена пещера, където се провеждаха беседите. Много палатки ми се сториха празни; след десетина минути от разговора ми с Ченгето разбрах, че тазгодишният зимен стаж бил посетен само от около триста души; за движение, което твърдеше, че наброява осемдесет хиляди привърженици в целия свят, това беше малко. Според него този неуспех се дължал на много високото ниво на лекциите на Мицкевич. „Хората нищо не разбират… В един стаж, предназначен за всички, е по-добре да се наблегне на по-прости, по-обединяващи чувства. Но пророкът се прехласва от точните науки…“ — заключи той с горчивина. Бях изненадан, че е толкова откровен; недоверието, което изпитваше към мен на стажа в Зворк, сякаш бе изчезнало. А може би търсеше в мое лице съюзник: вероятно се бе осведомил, бе разбрал, че съм много важен ВИП и евентуално ще играя някаква роля в организацията и дори ще влияя на решенията на пророка. Отношенията му с Учения очевидно не бяха добри: за последния той бе нещо като подчинен, способен единствено да следи за реда и да организира снабдяването с храна. Когато те двамата си разменяха доста язвителни понякога реплики, Хумориста избягваше да се намесва, иронизираше, не взимаше ничия страна, разчитайки изцяло на личните си отношения с пророка.