Замислих се; трябваше да й обясня моята гледна точка. Беше важно, а може би не — във всеки случай имах желание да го направя.
— Напълно си права — казах аз. — Но в моя случай не рискувам нищо.
— Защо? — изправи се тя в леглото и ме изгледа учудено.
— Защото дори ако на публиката й хрумне да ме изгони, тя не може да го направи — няма кого да постави на мое място. Аз буквално съм незаменим.
Тя смръщи вежди, изгледа ме; беше се съмнало, виждах как зърната на гърдите й потрепват в ритъма на дишането й. Имах желание да захапя едно от тях, да го смуча и да не мисля за нищо; казах си, че все пак е по-добре да й дам време да помисли. Мисленето продължи само около трийсет секунди; наистина беше умно момиче.
— Прав си — каза тя. — У теб има някаква анормална прямота. Не знам дали се дължи на особено събитие в живота ти, дали е следствие от възпитанието или на нещо друго; но едва ли подобен феномен може да се появи пак в едно и също поколение. Наистина, хората се нуждаят от теб повече, отколкото ти от тях — поне хората на моя възраст. След няколко години ще бъде друго. Познаваш вестника, където работя, мъчим се да създадем изкуствено, лекомислено човечество, което никога няма да разбере нито сериозните неща, нито хумора, а до смъртта си ще живее във все по-отчаяно търсене на fun8 и секс; поколение от вечни kids9. Няма начин да не успеем; и в този свят за теб няма да има място. Но предполагам, че не е много важно, вероятно си сложил нещо настрани.
— Шест милиона евро. — Бях отговорил машинално, без да мисля; друг въпрос ме измъчваше от известно време. — Твоят вестник… Всъщност аз по нищо не приличам на твоята публика. Аз съм циничен, язвителен, мога да заинтересувам само хора, склонни към съмнение, хора, които се чувстват така, сякаш са се озовали в последната фаза на играта; интервюто не отговаря на профила на твоя вестник.
— Така е — каза тя спокойно и сега това спокойствие ми се струва изненадващо, тя беше толкова прозрачна и откровена, така не можеше да лъже. — Няма да има интервю; беше само претекст да се срещна с теб.
Гледаше ме право в очите и бях в такова състояние, че се възбуждах само от думите й. Мисля, че тази толкова сантиментална и човечна ерекция я развълнува; тя легна до мен, постави глава на рамото ми и започна да ми прави чекия. Правеше го бавно, като стискаше ташаците ми в дланта си, променяйки амплитудата и силата на движенията на пръстите си. Отпуснах се и напълно се отдадох на ръката й. Нещо се раждаше между нас, някакво състояние на невинност, и аз очевидно бях надценил мащабите на цинизма си. Тя живееше в XVI район на хълмовете на Паси; в далечината надземното метро прекосяваше Сена. Започваше денят, чуваше се шумът на колите; спермата ми избликна върху гърдите й. Прегърнах я.
— Изабел… — прошепнах на ухото й, — много искам да ми разкажеш как постъпи в редакцията.
— Преди повече от година — досега „Лолита“ е издала само 14 броя. Много дълго бях останала в „20 години“, бях заемала всички постове; Жермен, главната редакторка, изцяло разчиташе на мен. Накрая, точно преди вестникът да бъде продаден, тя ме назначи за заместник главен редактор; това беше най-малкото, от две години вършех цялата работа вместо нея. Въпреки това ме ненавиждаше; спомням си с каква омраза ме погледна, когато ми предаде поканата на Лажоани. Знаеш ли кой е Лажоани, говори ли ти нещо?
— Донякъде…
— Е, той не е много известен сред широката публика. Беше мажоритарен акционер в „20 години“, но именно той настояваше за продажбата на вестника; купи го една италианска група. Естествено, Жермен беше уволнена; италианците искаха да ме задържат, но ако Лажоани ме канеше у дома си на закуска в неделя сутрин, значи имаше предвид нещо друго за мен; Жермен го чувстваше и беснееше от злоба. Той живееше в квартал „Маре“, близо до площад „Вож“. Когато влязох, се шашнах: там вече седяха Карл Лагерфелд, Наоми Кембъл, Том Круз, Джейд Джагър, Бьорк… С една дума, не бяха от хората, с които обикновено общувах.
— Нали той основа онова списание за педали, което имаше такъв голям успех?