— Затова за нас също така е голяма чест — продължи той — да приветстваме на този стаж двама много талантливи и световноизвестни творци… — Той посочи към нас.
Венсан стана неуверено; аз го последвах. След леко колебание хората около нас се отдръпнаха и широко усмихнати направиха кръг, за да ни аплодират. На няколко метра забелязах Патрик — той ми ръкопляскаше горещо и изглеждаше още по-развълнуван.
— Наука, изкуство, творчество, красота, любов… Игра, нежност, смях… Колко красив е животът, скъпи приятели! Колко е прекрасен и как ни се иска да продължава вечно!… Това, скъпи приятели, ще бъде възможно, много скоро ще бъде възможно… Обещанието е дадено и ще бъде изпълнено.
След тези последни и трогателно мистични думи той замълча, направи кратка пауза и отново запя химна за посрещане на Елоимите. Този път всички присъстващи го подеха силно, пляскайки бавно с ръце; до мен Венсан пееше с цяло гърло и аз самият за малко не изпитах истинско колективно чувство.
Постът свършваше в двайсет и два часа, под звездното небе бяха подредени големи маси. Поканиха ни да седнем наслуки, без да държим сметка за обичайните приятелски отношения, и това не представляваше никаква трудност, защото тъмнината бе почти пълна. Пророкът седна на една маса, разположена на подиум, и всички сведоха глави, докато той каза няколко думи за разнообразието на вкусовете и предпочитанията, за този нов източник на удоволствие, което целодневният пост ще ни накара да оценим по-добре; спомена също така, че трябва да се дъвче бавно. После, сменяйки темата, ни подкани да се съсредоточим върху прекрасната човешка личност, която седи срещу нас, върху всички прекрасни човешки личности в блясъка на великолепно развитите им индивидуалности, чието разнообразие и тук ни обещава нечувана пъстрота от срещи, радости и удоволствия.
Газовите лампи, поставени в ъглите на масите, се запалиха бавно и с леко свистене. Вдигнах очи: в чинията ми имаше два домата, срещу мен — двайсетгодишно момиче с много бяла кожа, чието лице напомняше картините на Ботичели; дългите й гъсти и черни коси падаха на вълни до талията й. За няколко минути тя се вживя в ролята, усмихна ми се, заговори ми, опита се да узнае повече за прекрасната човешка личност, която аз представлявах; тя се казвала Франческа, била италианка, по-точно — идвала от Умбрия, но учела в Милано; запознала се с учението на елоимитите преди две години. Обаче доста бързо приятелят й, който седеше от дясната й страна, се намеси в разговора; той пък се казвал Джанпаоло, бил актьор — е, играел в рекламни клипове, понякога в телефилми, с една дума, беше на същия стадий като Естер. Той също беше много красив: не много дълги кестеняви коси със златисти отблясъци и лице, което навярно може да се срещне у старите италиански майстори, чиито имена в момента не си спомнях; беше и доста едър, загорелите мускули на ръцете и гърдите му ясно се очертаваха под фланелката му. Лично той бил будист и дошъл на този стаж от любопитство — но първите му впечатления били добри. Доста бързо те престанаха да се интересуват от мен и започнаха оживен разговор — на италиански. Не само бяха великолепна двойка, но и изглеждаха искрено влюбени. Все още се намираха в този вълшебен момент, когато откриваш света на другия и имаш нужда да се прехласваш от това, което го прехласва, да се развличаш с това, което го развлича, да споделяш всичко, което го забавлява, радва и възмущава. Тя го гледаше с нежното очарование на жена, която знае, че мъжът я е избрал и се радва на този избор, като все още не е напълно свикнала с мисълта, че има приятел, мъж, който е само неин; тя все още вярва, че животът ще бъде много приятен.
Вечерята бе скромна, както обикновено: два домата, табуле79, парче козе сирене; но след като масите бяха прибрани, се появиха дванайсетте годеници, облечени с дълги бели туники, които поднесоха амфори, пълни със сладък ябълков ликьор. Някаква еуфория от общуването, изразяваща се в множество леки, накъсани разговори, завладя присъстващите: мнозина тихо си тананикаха. Патрик се приближи и коленичи до мен, обещавайки ми, че често ще се срещаме в Испания, ще станем приятели и че мога да го посетя в Люксембург. Когато пророкът стана, за да вземе отново думата, го аплодираха възторжено в продължение на десет минути; под светлината на прожекторите сребристият му силует бе ограден с искрящ ореол. Той ни прикани да медитираме за множествеността на световете, да насочим мислите си към звездите, които можехме да видим, оградени от техните планети, и да си представим разнообразните форми на живот на тях, странната растителност, напълно непознатите животински видове и разумните цивилизации, някои от които, като например тази на Елоимите, са много по-напреднали от нашата и желаят да ни предадат знанията си, да ни приемат в своите редици, за да живеем заедно с тях във Вселената в наслада, постоянно обновяване и радост. Животът, завърши той, е чудесен и само от нас зависи да направим така, че всеки миг да заслужава да бъде изживян.