Когато той слезе от подиума, всички станаха и от двете му страни се образува плътен шпалир от вярващи, размахващи ръце към небето и повтарящи ритмично: „Еееелоооииим!“; някои се смееха неудържимо, други ридаеха. Щом стигна до Фадиах, пророкът спря и леко докосна гърдите й. Тя подскочи от радост и извика нещо като „Йееп!…“ Двамата потеглиха заедно през тълпата от привърженици, които пееха и аплодираха неистово. „Трети път! Той я избра за трети път!“ — прошушна ми Патрик гордо и ми обясни, че освен дванайсетте годеници, пророкът понякога удостоявал и някоя обикновена последователка с честта да прекара нощта с него. Постепенно възбудата спадна, привържениците влязоха в палатките си. Патрик избърса стъклата на очилата си, замъглени от сълзите му, прегърна ме през рамо и се загледа в небето. Изключителна нощ, каза ми той; чувствал по-силно от друг път вълните, идващи от звездите, любвеобилните вълни, изпратени ни от Елоимите; бил убеден, че те ще дойдат при нас именно в такава нощ. Не знаех какво да му кажа. Не само че никога не бях приемал някаква религия, но никога не бях мислил за възможността да го направя. За мен нещата бяха точно такива, каквито изглеждат: човекът е животински вид, произлязъл от други животински видове по пътя на сложен и мъчителен еволюционен процес; той е съставен от материя, образуваща органи, и след смъртта му тези органи се разлагат, превръщат се в по-прости молекули; не остава никаква следа от мозъчна дейност, от мислене и очевидно нищо, което може да бъде наречено дух или душа. Атеизмът ми беше толкова монолитен, толкова радикален, че дори никога не бях успявал да вземам тези теми на сериозно. Докато бях ученик, когато разговарях с някой християнин, мюсюлманин или евреин, винаги имах чувството, че тяхната вяра трябва да се приема като нещо вторично; че те очевидно не вярват директно и в буквален смисъл в предложените догми, но че става дума за условен знак, за един вид парола, която им дава достъп до общността на вярващите — така както при гръндж музиката или Doom Generation за любителите на тази игра. Убедената сериозност, с която те понякога обсъждаха помежду си еднакво абсурдни теологични съждения, сякаш противоречеше на тази хипотеза; но всъщност така беше и за истинските любители на всяка игра — за шахматиста или увлечения участник в някоя ролева игра фиктивното пространство на играта е нещо сериозно и реално от всяка гледна точка, дори може да се каже, че за него не съществува нищо друго, поне докато тя продължава.
Елоимитите поставяха пред мен абсолютно същата досадна загадка, характерна за всички вярващи. Разбира се, в някои случаи дилемата се решаваше лесно. Учения например очевидно не можеше да вземе на сериозно тези тъпотии, но той имаше много основателни причини да остане в сектата — като се има предвид еретичният характер на изследванията му, той никога не би получил на друго място толкова значителни кредити и лаборатория с толкова модерно оборудване. Останалите ръководители — Ченгето, Хумориста и, естествено, пророкът — също имаха материална облага от участието си. Случаят с Патрик бе по-любопитен. Да, сектата му бе дала възможност да си намери суперекзотична любовница и вероятно толкова „гореща“, колкото изглеждаше; сексуалният живот на банкерите и президентите на фирми, въпреки всичките им пари, обикновено е абсолютно жалък, те трябва да се задоволяват с кратки, баснословно скъпи срещи с компаньонки, които ги презират и винаги им демонстрират физическото си отвращение. Но все пак факт е, че Патрик показва истинска вяра, непресторено упование във вечността на насладите, предсказвани от пророка; за човек, чието поведение, от друга страна, носеше отпечатъка на силен буржоазен рационализъм, всичко това бе смущаващо.