Той въздъхна, допи виното си и сякаш потъна в медитация, освен ако чисто и просто не се бореше с апатията; Венсан го гледаше с изключително внимание в този миг, когато настроението му се колебаеше между обезсърчението и безгрижието, между инстинкта на смъртта и поривите на живота; сега той все повече приличаше на стара, уморена маймуна. След две-три минути пророкът стана от стола и огледа присъстващите с малко по-голям интерес; мисля, че точно в този момент забеляза красотата на Франческа. Той направи знак на едно от момичетата, които сервираха, по-точно на японката, прошепна няколко думи на ухото й; тя се приближи до италианката и й предаде съобщението. Очарована, Франческа скочи и без дори да погледне приятеля си, седна от лявата страна на пророка.
Джанпаоло се изпъна, лицето му беше абсолютно неподвижно; отвърнах глава и неволно забелязах как пророкът гали с ръка косите на момичето; лицето му излъчваше детинско, старческо и дори, бих казал, трогателно очарование. Наведох очи над чинията си, но след трийсет секунди се уморих да съзерцавам сиренето и се осмелих да погледна встрани: Венсан продължаваше да фиксира безсрамно и дори с известно ликуване, помислих аз, пророка, който беше прегърнал момичето, поставило глава на раменете му. В момента, когато той бръкна в блузата му, погледнах инстинктивно Джанпаоло; той бе станал от стола, виждах в очите му блясъка на яростта и не бях единствен; всички разговори бяха спрели; победен, той бавно седна, сви се и наведе глава. Постепенно разговорите се подновиха отначало тихо, после както обикновено. Пророкът стана от масата, придружен от Франческа, още преди да сервират десерта.
На другия ден срещнах момичето на излизане от сутрешната лекция, тя говореше с някаква приятелка, италианка. Забавих стъпките си и я чух да казва: „Communicare88…“ Лицето й беше радостно, ведро, изглеждаше щастлива. Стажът сам по себе си бе заприличал на круиз: бях решил да присъствам само на сутрешните лекции, но да не ходя на следобедните занимания. Присъединих се към останалите за медитацията непосредствено преди вечерята. Забелязах, че Франческа отново седи до пророка и че си тръгнаха заедно; в замяна на това не видях Джанпаоло през целия ден.
На входа на една от пещерите имаше нещо като бар за топли напитки. Видях Ченгето и Хумориста, седнали на чаша липов чай. Ченгето говореше оживено, подчертавайки словото си с енергични жестове — явно темата го вълнуваше. Хумориста не отговаряше; той кимаше угрижено с глава, очаквайки патосът на събеседника му да намалее. Отидох при елоимита, който раздаваше напитките — не знаех какво да взема, винаги съм ненавиждал настойките. Разочарован, поръчах топло какао: пророкът разрешаваше какаото, при условие че е напълно обезмаслено — вероятно в чест на Ницше, чиято философия обожаваше. Когато минах край масата на двамата ръководители, те мълчаха; Ченгето строго оглеждаше помещението. Направи ми енергичен знак да седна при тях, очевидно зарадван от възможността да има нов събеседник.
— Тъкмо казвах на Жерар — започна той (ами да, дори този жалък нещастник си имаше име, може би и фамилно име, любящи родители, които са го дундуркали на коленете си, наистина животът е трудно нещо, ако продължа да мисля подобни неща, ще се гръмна, няма съмнение), — тъкмо казвах на Жерар, че според мен твърде много говорим за научната страна на нашата доктрина. Има цяло екологично течение „Ню Ейдж“, което се ужасява от генните технологии, защото гледа с лошо око на господството на човека над природата. Хората, отхвърлящи категорично християнската традиция, често са близки до езичеството и будизма; сред тях можем да имаме потенциални симпатизанти.
— Затова пък — хитро каза Жерар — привличаме феновете на биотехнологиите.
— Да — отговори Ченгето неуверено. — Но тях ги има най-вече в Калифорния, уверявам те, че в Европа не са много. — Той отново се обърна към мен: — Как мислиш?