— Не се тревожа кой знае колко, пророкът ми има доверие… Но нашият имидж в медиите е катастрофален. Минаваме за побъркани, макар че нито една лаборатория в света не може понастоящем да постигне нашите резултати…
Той посочи с ръка стаята, сякаш всички предмети в нея: книгите по биохимия на английски на издателство „Елзевир“, дивидитата с данни, подредени над бюрото му, запаленият екран на компютъра, свидетелстваха за сериозността на изследванията му.
— Провалих кариерата си, като дойдох тук — продължи той с горчивина, — вече не ме печатат в известните списания…
Обществото е като многолистно тесто, никога не бях въвеждал учени в скечовете си; според мен ставаше дума за специфична прослойка, чиито амбиции и оценъчни критерии не засягат простосмъртните, с една дума, те с нищо не можеха да заинтересуват широката публика. При все това слушах, както слушах всички, воден от стар навик — бях нещо като стар шпионин на човечеството, шпионин в пенсия, но все още ме биваше, имах добри рефлекси, струва ми се, че дори кимах с глава, за да го насърча да продължи, но го слушах, без да чувам, докато говореше, думите му изтичаха от мозъка ми, несъзнателно го бях превърнал в нещо като филтър. Давах си обаче сметка, че Мицкевич е знаменит човек, може би един от най-знаменитите хора в историята на човечеството, той щеше да промени съдбата му на най-дълбоко биологично ниво, разполагаше със знания и умения да го направи, но може би лично аз не се интересувах кой знае колко от историята на човечеството, аз също бях стар и уморен и точно когато той говореше и се хвалеше със строгостта на своите експерименти, със сериозното си отношение към изготвянето и доказването на своите контрааргументи, внезапно пожелах Естер, нейната хубава, стегната вагина, спомних си как плътно обхващаше члена ми. Казах, че ми се спи, и щом излязох от пещерата на Учения, набрах номера на мобилния й, но нямаше никого, само гласовата поща, а аз нямах голямо желание да си бия чекия, на моите години вече много по-бавно произвеждах сперматозоиди, латентният период ставаше по-дълъг, все по-рядко животът ми правеше предложения и някой ден те щяха да изчезнат напълно. Разбира се, бях за безсмъртието, разбира се, в изследванията на Мицкевич имаше надежда, всъщност единствената възможна надежда, но това не беше за мен, нито за някого от моето поколение, в това отношение нямах никакви илюзии; оптимизмът, с който той говореше, вероятно не бе лъжа, а фикция, необходима не само на елоимитите, финансиращи проекта му, а най-вече на самия него. Няма човешки проект без надежда за завършване в разумен срок и по-точно — докато е жив създателят му; човечеството никога не е работило в колективен екип, включващ няколко поколения, макар че точно така става в крайна сметка: човек работи, умира и следващите поколения се възползват от труда му, освен ако не предпочетат да разрушат направеното. Въпреки това никой от онези, които са държали на този проект, никога не са изказали подобна мисъл, те винаги са предпочитали да я отбягват, защото в противен случай са щели чисто и просто да се откажат от всякаква дейност, просто са щели да легнат и да чакат смъртта. Точно затова Учения, колкото и да беше съвременен в интелектуален план, за мен си оставаше романтик, животът му бе насочван от стари илюзии и ето че се питах какво ли прави Естер, дали малката й еластична вагина пулсираше около други членове, и съвсем сериозно започвах да желая да си откъсна някой и друг орган, за щастие си бях взел няколко кутии рохипнол, бях се показал много предвидлив и спах около петнайсет часа.
Когато се събудих, слънцето беше слязло ниско на небето и веднага усетих, че става нещо странно. Канеше се да завали, но знаех, че няма да има буря, никога нямаше, валежите на острова почти не съществуваха. Палатковият лагер се къпеше в слаба жълтеникава светлина, вятърът развяваше входната завеса на някои палатки, но иначе селището беше пусто и никой не се разхождаше по пътеките. Всякаква човешка дейност беше прекратена, цареше пълна тишина. Изкачвайки се по хълма, минах покрай стаите на Венсан, Учения и Ченгето, без да срещна никого. Пещерата на пророка беше широко отворена — за първи път откакто бях дошъл, нямаше охранители на входа й. Когато влязох в първата зала, несъзнателно запристъпвах тихо. Докато вървях по коридора, който водеше към апартаментите му, чух приглушени гласове, шум от влачене на някаква мебел по пода и нещо подобно на ридание.
В голямата зала, където пророкът ме беше посрещнал при пристигането ми, бяха запалени всички лампи, но и там нямаше жива душа. Обиколих я, бутнах една врата, която водеше към офиса, върнах се обратно. Вдясно, близо до басейна, имаше друга врата, отвеждаща в коридор: стори ми се, че гласовете идват оттам. Продължих предпазливо и на завоя на втория коридор попаднах на Жерар, който стоеше изправен в отвора на вратата към стаята на пророка. Хумориста изглеждаше окаяно: лицето му беше още по-бледо от обикновено и огромните сенки под очите му показваха, че не е мигнал през нощта.