Последваха петнайсет минути тишина; Учения и Ченгето продължаваха да обхождат помещението, мокетът заглушаваше шума от стъпките им. Като се имат предвид обстоятелствата, аз се чувствах доста спокоен; давах си сметка, че в близко бъдеще нито аз, нито Венсан трябва да играем някаква роля. В този случай ние бяхме второстепенни маймуни, почетни маймуни; стъмваше се, вятърът нахлу в стаята. Италианецът буквално бе взривил прозореца.
Внезапно Хумориста извади от джоба на якето си цифров фотоапарат — тримегапикселов „Сони — DSCF“, познах модела, и аз имах същия, преди да си купя осеммегапикселов „Минолта Dimage А2“, с дисплей полурефлекс и бридж и по-чувствителен при слаба светлина. Ченгето и Учения застинаха със зяпнала уста, втренчени в нещастната марионетка, която щъкаше из стаята и правеше снимка след снимка.
— Жерар, добре ли си? — попита Ченгето.
Според мен не, изобщо не беше добре, той щракаше машинално, без дори да нагласи обектива, и когато се доближи до прозореца, ми се стори, че ей сега ще скочи от него. „Стига!“ — изкрещя Ченгето. Хумориста застина: ръцете му така трепереха, че изтърва апарата. Все така просната в ъгъла, Франческа изстена. Учения също замръзна на място, застана срещу Ченгето и го погледна право в очите.
— Сега трябва да вземем решение — каза той с неутрален тон.
— Ще се обадим в полицията, няма друго решение.
— Ако се обадим на полицията, с организацията е свършено. Не можем да оцелеем след такъв скандал и ти го знаеш.
— Имаш ли друго предложение?
Последва нова, много по-напрегната пауза: сблъсъкът бе започнал и аз усещах, че този път ще има изход; много ясно предчувствах, че ще присъствам на второ убийство. Изчезването на харизматичния лидер винаги се управлява трудно в движения с религиозен характер; когато той не си е направил труда да посочи недвусмислено своя приемник, почти неизбежно се стига до разцепление.
— Той мислеше за смъртта… — намеси се Жерар с треперещ, почти детски гласец. — Все по-често ми говореше за нея; той не би желал организацията да изчезне, много се тревожеше, че след него всичко ще се разпадне. Трябва да направим нещо, трябва да се споразумеем по някакъв начин…
Ченгето смръщи вежди, обръщайки бегло глава към него, сякаш бе чул неприятен шум. След като разбра, че го считат за пълно нищожество, Жерар седна до нас, наведе глава и постави ръце на коленете си.
— Напомням ти — продължи спокойно Учения, гледайки Ченгето право в очите, — че за нас смъртта не е нещо окончателно, това всъщност е основната ни догма. Имаме генетичния код на пророка, трябва само да чакаме довършването на технологията.
— Мислиш ли, че ще чакаме двайсет години, докато твоето чудо заработи — яростно отвърна Ченгето, без дори да направи опит да прикрие враждебността си.
Учения трепна от обидата, но отговори спокойно:
— Християните чакат вече две хиляди години…
— Може би, но междувременно е трябвало да организират Църква, а такова нещо съм способен да направя само аз. Когато е било нужно да посочи наследник, Христос е избрал Петър: той не бил най-блестящият, нито най-интелигентният, нито най-дълбоко вярващият, но бил най-добрият организатор.
— Ако се откажа от проекта, няма кого да поставиш на мое място; а в такъв случай изчезва и всяка надежда за възкресение. Не вярвам, че ще издържиш дълго при тези условия…
Отново настъпи тишина, която ставаше все по-тягостна; не вярвах, че ще успеят да се разберат; между тях нещата бяха отишли твърде далеч, и то от дълго време; в почти пълния мрак забелязах как Ченгето стисна юмруци. Именно в този момент се намеси Венсан: