— Аз мога да заема мястото на пророка… — каза той спокойно и почти весело.
Двамата му събеседници подскочиха, Ченгето посегна към електрическия ключ, запали лампата и втурвайки се към Венсан, го разтърси за раменете:
— Какви ги дрънкаш? Какви ги дрънкаш? — крещеше му той право в лицето.
Венсан не реагира, изчака да го пусне и добави с все така игрив глас:
— Защо не, нали съм му син…
След първоначалното стъписване Жерар се намеси с жален глас:
— Възможно е… Напълно е възможно… Зная, че пророкът е имал син преди трийсет и пет години, веднага след създаването на Църквата, и че го е посещавал от време на време, но никога не говореше за това дори на мен. Родила го е една от първите му последователки, но малко след раждането се е самоубила.
— Така е… — спокойно каза Венсан с тон, в който звучеше отглас от отдавна отминала тъга. — Майка ми не можела да търпи постоянните му изневери, нито груповите сексуални игри, в които я карал да участва. Скъсала с родителите си — буржоа протестанти от Елзас, от много строго семейство, които никога не й простили, че е станала елоимитка, накрая нямала контакти почти с никого. Отгледаха ме родителите на баща ми, родителите на пророка; като бях малък, почти не го виждах, той не се интересуваше от малки деца. После, когато навърших петнайсет години, идваше все по-често при мен: разговаряхме, питаше ме какво искам да правя и накрая ме покани да вляза в сектата. Бяха ми нужни петнайсет години, за да се реша. Напоследък, отношенията ни бяха… как да кажа… малко по-спокойни.
В този момент си дадох сметка за един факт, който би трябвало да осъзная много по-рано: Венсан страшно приличаше на пророка: погледът им беше различен и дори противоположен, несъмнено това ми беше попречило да видя приликата, но чертите им — формата на лицето, цветът на очите, веждите — си приличаха изумително; на всичко отгоре той бе висок колкото него и имаше същото телосложение. Учения също разглеждаше много внимателно Венсан, вероятно стигна до същия извод и в крайна сметка именно той наруши мълчанието:
— Никой не знае докъде са стигнали изследванията ми, запазихме пълна тайна. Можем съвсем спокойно да обявим, че пророкът е решил да изостави застаряващото си тяло и да се пренесе генетичният му код в нов организъм.
— Никой няма да повярва! — яростно възрази Ченгето.
— Малцина, така е; вече нищо не можем да очакваме от големите медии, всички са срещу нас. Вероятно ще има огромно медийно покритие и всеобщ скептицизъм; но никой няма да може да докаже нищо, само ние имаме ДНК на пророка, никъде не съществува копие. Най-важно е привържениците да повярват; от години ги готвим за това. Когато Христос е възкръснал на третия ден, никой не е повярвал, освен първите християни; дори са се определяли по този начин: онези, които вярват в Христовото Възкресение.
— Какво ще направим с тялото?
— Не е проблем: ако намерят тялото, трябва само да не забележат раната на гърлото. Можем да използваме някоя вулканична пукнатина и да го хвърлим в разтопената лава.
— А Венсан? Как ще обясним изчезването на Венсан? — Ченгето изглеждаше потресен, възраженията му ставаха все по-неуверени.
— О, аз общувам с много малко хора… — намеси се непринудено Венсан; — освен това всички ме мислят за склонен към самоубийство, ако изчезна, никой няма да се учуди… Вулканичната пукнатина е добра идея, според мен тя ще ни позволи да напомним за смъртта на Емпедокъл. — Той издекламира по памет със странно ясен глас: „И тъй, слушай, Павзаний, разумни сине на Анхит… Аз ще ти разкажа и нещо друго; няма всъщност раждане при нито едно от всички смъртни неща, както и няма край в гибелната смърт, а има само смесване и размесване на смесените неща…“89
Ченгето мълчаливо размисли една-две минути и каза:
— Ще трябва да се заемем и с италианеца…
Разбрах, че Учения бе спечелил. Ченгето незабавно извика трима охранители, нареди им да претърсят лагера и ако намерят тялото, да го донесат тайно, завито в одеяло на задната седалка на микробуса. Направиха го за четвърт час: клетникът бил толкова объркан, че се опитал да премине през бариерите с електрически ток; естествено, загинал на място. Поставиха трупа на пода пред леглото на пророка. В този момент Франческа излезе от унеса си, видя тялото на приятеля си и започна да вие като животно. Учения се приближи до нея и спокойно, но силно я зашлеви няколко пъти: виковете й преминаха в неудържими ридания.
89
Емпедокъл. За природата, прев. Хр. Данов. — В: „Антична философия, Антология“. С., „Идея“, с. 144. — Б.пр.