— Ще трябва да се заемем и с нея — мрачно отбеляза Ченгето.
— Мисля, че нямаме избор.
— Какво искаш да кажеш?
Внезапно изтрезнял, Венсан се беше обърнал към Учения.
— Според мен не можем да разчитаме на мълчанието й. Ако хвърлим и двете тела през прозореца от височина триста метра, те ще станат на каша; съмнявам се, че полицията ще иска да прави аутопсия.
— Може да стане… — каза Ченгето, след като размисли една минута — познавам добре началника на местната полиция. Ако им кажа, че преди няколко дни съм ги изненадал, докато са се изкачвали по външната стена, че съм ги предупредил за опасността, но че те са ми се изсмели в лицето… Всъщност изглежда съвсем правдоподобно, италианецът беше любител на екстремните спортове, мисля, че се е катерел без предпазно въже през уикенда в Доломитите.
— Добре… — каза Учения. Даде знак с глава на Ченгето, двамата мъже повдигнаха тялото на италианеца, единият го държеше за краката, другият — за раменете; направиха няколко крачки и го хвърлиха в празното пространство; бяха действали толкова бързо, че нито аз, нито Венсан имахме време да реагираме. С неудържима енергия Учения се върна при Франческа, вдигна я за раменете и я повлече по мокета; тя отново бе изпаднала в апатия и приличаше на пакет. В момента, когато Ченгето я хвана за краката, Венсан изрева: „Ееее!…“ Учения пусна италианката и се обърна сърдито:
— Какво има сега?
— Не можеш да постъпиш така все пак.
— И защо?
— Та това е убийство…
Учения не отговори нищо, изгледа Венсан от глава до пети и само скръсти ръце.
— Жалко, наистина… — каза той накрая и след няколко секунди добави: — Но мисля, че е неизбежно.
Дългите черни коси на момичето обрамчваха бледото й лице; кафявите й очи се спираха на всекиго от нас поотделно, имах чувството, че тя не е в състояние да разбере положението.
— Толкова е млада и красива… — прошепна Венсан умоляващо.
— Значи ако беше стара и грозна, отстраняването й щеше да ти се стори по-допустимо…
— Не… не — възрази Венсан смутено, — не исках да кажа това.
— Точно това искаше да кажеш — отвърна му безжалостно Учения. — Мисли си, че става дума за смъртна като всички нас до този момент — нищо повече от временна комбинация на молекули. Да, в случая комбинацията е красива; но тя е нетрайна като ледената шарка на стъклото, която изчезва при първото затопляне; за нейно нещастие тя трябва да си отиде, за да може човечеството да продължи своя път. Но ти обещавам, че няма да страда.
Той извади от джоба си предавател и прошепна няколко думи. След две минути двама охранители се появиха; носеха куфарче от мека кожа; той го отвори, извади малко стъклено шишенце и спринцовка. По знак, даден от Ченгето, двамата охранителни се оттеглиха.
— Чакай, чакай… — намесих се аз — аз също нямам намерение да ставам съучастник в убийство. И освен това нямам никаква причина да го правя.
— Имаш — сухо отвърна Учения. — Имаш напълно основателна причина — мога да повикам пазачите. Ти също си ненужен свидетел; тъй като си известен, изчезването ти несъмнено ще постави проблем; но известните хора също умират и освен това вече нямаме избор.
Той говореше спокойно, вперил поглед в очите ми; сигурен бях, че не се шегува.
— Тя няма да страда… — повтори той, много бързо се наведе над момичето, намери вената, инжектира разтвора.
Като всички останали бях убеден, че става дума за сънотворно, но за няколко секунди тя се вкочани, кожата й посиня и дишането й рязко спря. Чух зад мен Хумориста да стене жално като животно. Обърнах се — той трепереше с цялото си тяло и едва изрече: „Ха! Ха! Ха!“ — и отпред на панталона му се появи петно, разбрах, че се беше напикал. Вън от себе си, Ченгето също извади предавател, даде кратка заповед: след няколко секунди се появиха охранители, въоръжени с автомати, и ни обградиха. По заповед на Ченгето те ни отведоха в съседното помещение, мебелирано с маса и метални класьори, после излязоха и ни заключиха.
Не успях напълно да осъзная, че всичко това се случваше наистина; хвърлях невярващи погледи към Венсан, който ми се струваше в същото разположение на духа; и двамата не говорехме, само стоновете на Жерар нарушаваха тишината. След десет минути Учения се върна в помещението и разбрах, че всичко е реално, че пред мен стоеше убиец, че той беше преминал границата. Наблюдавах го с ирационален, инстинктивен ужас, но той изглеждаше напълно спокоен, според него постъпката му бе само техническа операция.