— Ако можех, щях да я пощадя — каза той, без да се обръща към някого от нас. — Но пак повтарям, става дума за обикновена смъртна и не смятам, че моралът има някакъв смисъл, ако субектът е смъртен. Ще постигнем безсмъртието; вие ще сте сред първите същества, които ще го получат; донякъде това ще бъде награда за мълчанието ви. Полицията ще дойде утре — имате цяла нощ за размисъл.
От следващите дни съм запазил странен спомен, сякаш бяхме навлезли в друго пространство, където обикновените закони не действаха и всичко — както най-доброто, така и най-лошото — можеше да се случи във всеки миг. Връщайки се назад обаче, трябва да призная, че в ставащото имаше някаква логика, съответстваща на желанието на Мицкевич, и че планът му се изпълняваше точка по точка до най-малката подробност. Най-напред началникът на полицията ни най-малко не се усъмни, че смъртта на двамата млади хора се дължи на злополука. Наистина, при вида на разкъсаните им тела с натрошени кости беше трудно да се предположи, че не падането е причина за смъртта им. А и тази банална злополука бе засенчена от изчезването на пророка. Преди разсъмване Ченгето и Учения бяха отнесли тялото му до една пукнатина, която водеше към малък вулканичен кратер; лавата го погълна веднага, наложи се да изпратят специално оборудване от Мадрид, за да го извадят и, естествено, всякаква аутопсия бе немислима. През същата нощ те бяха изгорили окървавените чаршафи, бяха извикали майстора, който се занимаваше с поддръжката на имението, за да поправи прозореца, с една дума, бяха развили доста впечатляваща дейност. Когато полицейският инспектор разбра, че става дума за самоубийство и че пророкът имал намерение след три дни да се въплъти в подмладено тяло, той замислено потърка брадичка — донякъде беше в течение на дейността на сектата, тоест предполагаше, че има работа с откачени, които вярват в летящи чинии и тем подобни, информацията му се ограничаваше с това и той заключи, че е по-добре да се отнесе към началниците си. Именно това очакваше Учения.
Още на другия ден аферата бе отразена на първите страници на вестниците — не само в Испания, но и в Европа, а много скоро и в целия свят. „Човекът, който мислеше, че е вечен“. „Безумният облог на човека-бог“ — заглавията горе-долу бяха от този род. След три дни седемстотин журналисти се бяха струпали зад защитните бариери; BBC и CNN бяха изпратили хеликоптери, за да заснемат лагера. Мицкевич подбра петима журналисти, изпратени от англосаксонски научни списания, и даде кратка пресконференция. Още в самото начало отхвърли възможността за посещение на лабораторията: официалната наука го изхвърлила, каза той, принудила го да работи извън нея; при тези обстоятелства той щял да съобщи резултатите едва когато сметнел за необходимо. В юридическо отношение позицията му била неоспорима — ставало дума за частна лаборатория, функционираща с частни капитали, той бил напълно в правото си да забрани достъпа до нея на когото и да било; самото имение било частна собственост, уточни той, кръженето на хеликоптерите над него и снимките му изглеждали съмнителни от законова гледна точка. Освен това не работел нито с живи организми, нито дори с ембриони, а с обикновени молекули на ДНК и с изричното съгласие на донора. Репродуктивното клониране наистина било забранено или ограничено в редица страни; но в случая не ставало дума за клониране, а нито един закон не забранявал изкуственото създаване на живот; законодателят просто не бил мислил за такава насока на изследванията.
Разбира се, в началото журналистите не повярваха, цялото им образование ги караше да гледат с присмех на тази хипотеза; но аз разбрах, че въпреки това те бяха впечатлени от личността на Мицкевич, от точните и логични отговори; в края на пресконференцията бях убеден, че поне двама от тях имаха съмнения — това бе предостатъчно, за да бъдат разпространени в преувеличен вид в популярните списания.
В замяна на това бях изумен от незабавната и безрезервна вяра на привържениците. Още на другия ден след смъртта на пророка Ченгето свика рано сутринта общо събрание. Той и Учения взеха думата, за да обявят, че пророкът бил решил чрез този акт на жертвоприношение и упование да изпълни пръв дадената дума. Той се хвърлил във вулкана, предавайки на огъня застаряващото си физическо тяло, за да възкръсне на третия ден в обновено тяло. Последните му думи в настоящата инкарнация, които те трябвало да съобщят на вярващите, били следните: „Моят път скоро ще бъде и ваш“. Очаквах тълпата да се развълнува, да реагира по някакъв начин, евентуално да изрази отчаянието си — нищо подобно. На излизане от събранието всички бяха съсредоточени, мълчаливи, но в погледите им блестеше надежда, сякаш винаги бяха очаквали тази новина. А пък аз си мислех, че добре познавам човешките същества. Явно познанието ми се основаваше на обичайните им подбуди — тези вярваха, за мен това беше нещо ново и променяше всичко.