След два дни те спонтанно напуснаха през нощта палатките си, насъбраха се около лабораторията и мълчаливо зачакаха. Сред тях имаше петима журналисти, избрани от Учения, от две информационни агенции, Франс прес и Ройтерс, от три телевизионни мрежи — CNN, bbc и, струва ми се, Скай Нюз. Имаше и двама испански полицаи, дошли от Мадрид със задачата да получат декларация от съществото, което щеше да излезе от лабораторията — всъщност не можеха да го обвинят в нищо, но положението му беше безпрецедентно: то твърдеше, че е пророкът, който официално бе мъртъв, без фактически да е умрял; твърдеше, че се е родило, без да има биологични майка и баща. Юристите на испанското правителство бяха обсъдили въпроса, но, естествено, не бяха намерили нищо, което поне отчасти да бъде приложено към настоящия случай; бяха решили да се задоволят с формална декларация, в която Венсан писмено щеше да потвърди претенциите си, и временно да му признаят статут на изоставено дете.
Когато вратите на лабораторията се отвориха, завъртайки се върху невидимите панти, всички станаха и на мен за миг ми се стори, че тълпата е обхваната от някакво животинско задъхване, съставено от стотици учестени дихания. На утринната светлина лицето на Учения изглеждаше напрегнато, изтощено, затворено. Той съобщи, че краят на възкресителната операция се сблъсква с неочаквани трудности; след като обсъдил въпроса с асистентите си, той решил да се даде допълнителен тридневен срок; ето защо приканва вярващите да се приберат в палатките, да стоят в тях колкото е възможно по-дълго, да съсредоточат мислите си върху ставащото преображение, от което зависи спасението на човечеството. Той им определи среща след три дни на залез-слънце в подножието на планината, ако всичко вървяло добре, пророкът щял да се върне в апартамента си и да се появи за първи път пред хората.
Гласът на Мицкевич беше сериозен, с подобаваща за случая доза безпокойство; този път забелязах вълнение, сред тълпата се разнесоха шушукания. Бях изненадан, че той така добре познава колективната психология. Първоначално беше предвидено стажът да завърши на другия ден, но според мен никой не помисли сериозно да си тръгне: триста и дванайсетте души, резервирали билети за връщане, се отказаха от резервациите си. Дори на мен ми бяха нужни няколко часа, преди да се сетя да се обадя на Естер. Още един път попаднах на гласовата поща и още един път й оставих съобщение; бях доста изненадан, че тя не се обажда, вероятно знаеше какво става на острова, защото медиите от цял свят вече говореха за това.
Допълнителният срок, естествено, увеличи недоверието на медиите, но любопитството не намаляваше, напротив, увеличаваше се с всеки изминал час и именно това искаше Мицкевич — той всеки ден правеше по две кратки изявления за трудностите, които срещал в последната минута, като този път се обръщаше само към петимата журналисти от научните списания, подбрани от него за събеседници. Той съвършено владееше темата и имах чувството, че и другите все повече и повече започваха да му вярват.
Бях изненадан и от поведението на Венсан, който все повече и повече влизаше в ролята си. От гледна точка на физическата прилика проектът още в началото ми се стори съмнителен. Венсан винаги беше проявявал изключителна дискретност и беше отказвал да говори публично, например да разказва за творчеството си, макар че пророкът многократно го бе приканвал да го стори; независимо от това повечето вярващи бяха имали възможност да се срещат с него през изминалата година. За няколко дни съмненията ми се разсеяха; с изненада си дадох сметка, че Венсан се преобразяваше физически. Първо, бе решил да си обръсне главата и приликата му с пророка бе станала още по-голяма; но най-учудващото беше, че постепенно се промениха изражението на погледа и тонът на гласа му. Сега в очите му имаше някаква жива, неуловима, хитра светлина, която преди никога не бях забелязвал; гласът му приемаше топли и прелъстителни нотки, които още повече ме смайваха. У него винаги бе имало някаква сериозност и дълбочина, които пророкът изобщо не притежаваше, но това също можеше да се обясни — съществото, което щеше да се прероди, беше преминало границите на смъртта и можеше да се очаква, че в резултат на този експеримент ще се появи по-необикновена и резервирана личност. Във всеки случай Ченгето и Учения бяха възхитени от промените, извършващи се у Венсан, мисля, че не бяха се надявали да постигнат толкова убедителен резултат. Единствено Жерар, когото трудно можех да продължавам да наричам Хумориста, реагираше зле: той по цели дни се скиташе из подземните галерии, сякаш все още се надяваше да срещне случайно пророка, беше престанал да се мие и смърдеше. Хвърляше недоверчиви и враждебни погледи към Венсан, подобно на куче, което вече не познава господаря си. Самият Венсан говореше малко, но погледът му бе лъчезарен и благосклонен, създаваше впечатление, че се готви за Божи съд и е превъзмогнал страха; по-късно сподели с мен, че през тези дни вече мислел за построяването на посолството, за обзавеждането му, нямал никакво намерение да запази нещо от плановете на пророка. Явно бе забравил за италианката, чиято смърт за момент сякаш беше поставила толкова болезнен проблем пред съвестта му; признавам, че и аз я бях позабравил. Всъщност Мицкевич може би имаше право: тя бе само съзвездие от скреж, красива мимолетна форма… Дългогодишната ми кариера в шоубизнеса беше притъпила моралното ми чувство; при все това вярвах, че все още съм запазил някои убеждения. Като всички обществени животни човечеството се е изградило върху забраната на убийството вътре в групата и най-общо върху ограничаване на допустимото насилие в междуличностните конфликти; всъщност точно такова беше истинското съдържание на понятието цивилизация. Тази идея беше валидна за всички мислими цивилизации, за всички „разумни същества“, както би казал Кант, независимо дали са смъртни или безсмъртни, тази истина бе абсолютна. Като размислих няколко минути, разбрах, че за Мицкевич Франческа не принадлежеше към групата: той се опитваше да създаде нов вид, който няма да има по-голямо морално задължение към хората, отколкото последните имат към гущерите или медузите; най-вече осъзнах, че няма да изпитам никакви угризения от принадлежността ми към този нов вид, че отвращението ми от убийството е от сантиментално или афективно, но не и от рационално естество; мислейки за Фокс, осъзнах, че убийството на куче би ме шокирало толкова, колкото и на човек, а може би и повече; после, както бях постъпвал при всички трудни обстоятелства в живота си, просто престанах да мисля.