Годениците на пророка оставаха затворени в стаите си и бяха уведомявани за хода на събитията, точно както и останалите привърженици; те бяха приели новината със същата вяра и наивно очакваха да получат подмладен любовник. За момент си помислих, че може би ще има затруднения със Сюзан: все пак тя познаваше лично Венсан, беше разговаряла с него; после разбрах, че не е така; тя също вярваше, и то повече от останалите, природата й изключваше дори възможността за съмнение. В това отношение, казах си аз, тя е много по-различна от Естер, не можех да си представя, че Естер би приела толкова нереалистични догми; дадох си сметка, че от началото на стажа се сещах по-малко за нея и добре, че беше така, защото тя продължаваше да не отговаря на съобщенията ми, може би бях оставил десетина, но все безуспешно. Не страдах кой знае колко, донякъде бях другаде, в някакво все още човешко пространство, но извънредно различно от всичко, което познавах досега; дори някои журналисти — забелязах го по-късно, четейки отзивите им, — бяха почувствали тази особена атмосфера, това усещане за предапокалиптично очакване.
В деня на възкресението вярващите се насъбраха от ранни зори в подножието на планината, макар че появата на Венсан бе предвидена едва за залез-слънце. След два часа хеликоптерите на телевизионните мрежи започнаха да бръмчат над зоната — в крайна сметка Учения им бе разрешил да прелитат над нея, но бе забранил на журналистите достъпа до имението. За момента операторите нямаха какво да заснемат — няколко кадри с малка мирна тълпа от хора, които кротко, мълчаливо и почти неподвижно чакаха да стане чудо. Когато хеликоптерите се връщаха, обстановката ставаше по-напрегната — привържениците ненавиждаха медиите, което беше нормално, като се има предвид начинът, по който досега се отнасяха към тях; нямаше обаче враждебни реакции, заплашителни жестове или викове.
Към пет часа следобед лека глъчка премина през тълпата; чуха се песни, подети под сурдинка, после отново се възцари тишина. Венсан, седнал по турски в централната пещера, изглеждаше не само съсредоточен, а сякаш извън времето. Към седем часа Мицкевич се появи на входа на пещерата. „Готов ли си?“ — попита го той. Венсан кимна безмълвно, стана пъргаво; дългата му бяла роба се развяваше около отслабналото му тяло.