Мицкевич излезе пръв, пристъпи по площадката, която се издигаше над тълпата от вярващи; всички едновременно скочиха на крака. Тишината бе нарушавана единствено от бръмченето на застаналите неподвижно във въздуха хеликоптери.
— Преминахме през вратата — каза той. Високоговорителите превъзходно бяха усилили гласа му, нямаше никакви смущения и ехо, бях сигурен, че ако имат добър микрофон, журналистите ще успеят да направят свестен запис. — Преминахме през вратата в едната и после в другата посока. Бариерата на смъртта вече не съществува; предсказанието се сбъдна. Пророкът победи смъртта; той отново е сред нас.
След тези думи той се отдръпна на няколко крачки и сведе почтително глава. Чакахме около минута, която ми се стори безкрайна, никой не говореше, нито помръдваше, всички погледи бяха насочени на запад. В момента, когато един лъч от залязващото слънце прониза облаците и освети отвора, Венсан излезе и пристъпи по площадката: именно тази картина, уловена от един оператор на ВВС, бе препредадена от всички световни телевизии. Обожание озари лицата на присъстващите, някои вдигнаха към небето разтворените си ръце, но не се чу нито вик, нито дори шепот. Венсан разпери ръце и след няколко секунди, през които само дишаше в микрофона, улавящ всяко негово дихание, заговори:
— Аз дишам като всеки един от вас… — каза той кротко. — Но вече не принадлежа на същия вид. Възвестявам ви появата на ново човечество… — продължи той. — От самото начало Вселената очаква раждането на вечно същество, вечно като нея, за да се оглежда в него като в чисто огледало, неопетнено от посегателствата на времето. Това същество се роди днес, малко след седемнайсет часа. Аз съм Параклет и изпълнението на обещанието. Засега съм сам, но моята самота няма да продължи, защото скоро и вие ще станете като мен. Вие сте първите ми съратници, триста и дванайсет на брой; вие сте първото поколение от новия вид, призован да замести човека; вие сте първите неохора. Аз съм началото, вие сте първата вълна. Днес навлизаме в нова ера, ходът на времето вече няма същия смисъл. Днес ние навлизаме във вечния живот. Този момент ще се запомни завинаги.
Даниел 25, 6
Освен Даниел 1, има само трима непосредствени свидетели на тези решаващи моменти: Злотан 1 — когото той нарича „Учения“, и Жером 1 — когото е кръстил „Ченгето“. Техните животописи по същество съвпадат с неговия разказ: незабавно приемане от страна на привържениците, безрезервна вяра във възкресението на пророка… Изглежда, планът веднага е проработил, ако изобщо може да се говори за „план“; Злотан 1, както показва животописът му, ни най-малко нямал чувството, че прибягва до измама, защото бил убеден, че ще постигне реални резултати след няколко години; според него ставало дума само за изпреварване на събитията.
Макар и много различен по тон и с елиптична краткост, която е смутила коментаторите, животописът на Венсан 1 също потвърждава хода на събитията и дори патетичния епизод със самоубийството на Жерар, онзи, когото Даниел 1 е нарекъл Хумориста, открит обесен в стаята си, след като се скитал окаян в течение на няколко седмици и точно когато Злотан 1 и Жером 1 започнали да обмислят как да го премахнат. Попаднал в плен на алкохола, Жерар се отдавал на сълзливи спомени за младите години, прекарани с пророка, и за „номерата“, които двамата заедно пробутвали. Изглежда, че нито единият, нито другият нито за миг не е вярвал в съществуването на Елоимите. „Беше само шега… — повтарял той, — само шега на надрусани хлапаци. Бяхме яли гъби, отидохме да се разходим сред вулканите и съчинихме цялата тая измишльотина. Никога не съм предполагал, че ще стигнем толкова далеч“… Бръщолевенето му започнало да става смущаващо, защото култът към Елоимите никога не бил изоставен официално, въпреки че доста бързо започнал да запада. Нито Венсан 1, нито Злотан 1 не отдавали голямо значение на хипотезата за съществуването на извънземни създатели, но и двамата споделяли идеята, че човешкото същество ще изчезне и че трябва да се подготви идването на неговия наследник. Според Венсан 1, дори и ако било възможно човекът да е създаден от Елоимите, близките събития показвали, че той все едно е навлязъл в процес на елоимизация или, казано по-просто, че за в бъдеще той щял да бъде господар и създател на живота. В тази перспектива посолството се превръщало в един вид мемориал на човечеството, предназначен да свидетелства за неговите стремежи и ценности пред бъдещата раса, което между другото се вписвало напълно в традиционната роля на изкуството. Жером 1 също бил абсолютно безразличен към въпроса за Елоимите, стига само да можел да се посвети на истинската си страст — създаване и организиране на структурите на властта.