Голямото разнообразие на мнения вътре в триумвирата на Основоположниците със сигурност е имало значение, както вече отбелязахме, за строгото и взаимнодопълващо се разпределение на функциите, което успели да осъществят, и за невероятния успех на елоимизма след възкресението на Венсан. От друга страна, то прави още по-учудващо съвпадението на техните свидетелства.
Даниел 1, 18
Усложняването на света не е оправдано.
След крайното напрежение през дните преди възкресението на пророка в лицето на Венсан, след кулминацията на медиатичната му поява пред входа на пещерата под лъчите на залязващото слънце, следващите дни са ми оставили спомена за неясно и почти весело отпускане. Ченгето и Учения бързо бяха определили границите на съответните си задачи; веднага си дадох сметка, че те ще се придържат към тях и ако между тях не можеше да възникне никаква симпатия, то щяха да работят в ефикасен тандем, защото се нуждаеха един от друг, съзнаваха го и имаха слабост към безупречната организация.
След първата вечер Учения окончателно забрани на журналистите достъпа до имението и от името на Венсан отказа всякакви интервюта; той дори бе поискал да забранят на хеликоптерите да летят над тази зона. Началникът на полицията веднага се съгласи, защото целта му бе да успокои, доколкото е възможно, околното брожение. Действайки по този начин, Мицкевич преследваше само една цел: да съобщи на световните медии, че единствено той отговаря за информацията, че само той има право да я съобщава и че без негово разрешение нищо не може да бъде публикувано. След като безуспешно лагеруваха пред входа на имението, журналистите си тръгнаха на все по-големи групи и след една седмица се оказахме сами. Венсан сякаш окончателно бе преминал в друга реалност и вече нямахме контакт; веднъж обаче, срещайки ме на каменистата пътека, отвеждаща към предишните ни стаи, той ме покани да видя докъде са стигнали плановете за посолството. Последвах го в една подземна зала с бели стени, пълна с високоговорители и видеопрожектори. Той включи функцията „Представяне“ на компютъра. Това не беше посолство и не бяха истински планове. Имах чувството, че преминавам през огромни светлинни завеси, които се пораждаха, оформяха и изчезваха около мен. Понякога се намирах сред малки, искрящи и красиви предмети, които ме заобикаляха с дружелюбното си присъствие; после огромен прилив на светлина поглъщаше всичко и се появяваше нов декор. Изцяло се намирахме в бялата тоналност: бяло като сняг, като мляко, матовобяло, ослепителнобяло; всичко това нямаше никакво отношение с някаква възможна реалност, но беше красиво. Казах си, че може би истинската същност на изкуството е да показва измислени, невъзможни светове и че аз никога не бях се доближавал до нещо такова и дори никога не съм се чувствал способен да го направя; разбрах също така, че иронията, комизмът, хуморът трябваше да умрат, защото бъдещият свят бе свят на щастието, а в него те нямаха никакво място.
У Венсан нямаше нищо от доминиращия мъжкар, той нямаше никакъв вкус към харемите и няколко дни след смъртта на пророка проведе дълъг разговор със Сюзан, след което освободи останалите момичета. Не знам какво са си казали, не знам в какво вярваше тя, дали виждаше в него превъплъщение на пророка, или бе познала, че е Венсан, дали той й бе признал, че му е син, или тя си бе създала някакво друго мнение; мисля обаче, че за нея всичко това нямаше голямо значение. Неспособна да приеме всякакъв релативизъм и всъщност доста безразлична към истината, Сюзан можеше да живее само и изцяло в любовта. След като беше намерила ново същество, което да обича или може би вече обичаше от дълго време, тя бе открила и нов смисъл на живота си; знаех със сигурност, че те ще останат заедно до последния ден, или както се казва, докато смъртта ги раздели, с тази разлика, че този път смъртта можеше и да не настъпи, Мицкевич щеше да осъществи целите си, те заедно щяха да се превъплътят в нови тела и за първи път в историята на човечеството наистина щяха да изживеят една безкрайна любов. Любовта умира не защото сме уморени, а по-скоро от нетърпението, причинило тази умора, от нетърпението на телата, които знаят, че са обречени, но искат да живеят, искат в промеждутъка от отреденото им време да не пропуснат нито един шанс, нито една възможност, искат да използват максимално това ограничено, гаснещо, жалко, но тяхно собствено време за живот и следователно да не могат да обичат никого, защото всички други им изглеждат ограничени, гаснещи и жалки.