След като се прибрах в Сан Хосе, си легнах веднага, поглъщайки голяма доза приспивателни. През следващите дни само се скитах от стая в стая из вилата; вярно, че бях безсмъртен, но за момента това почти нищо не променяше, Естер продължаваше да не се обажда, а за мен само това имаше значение. Слушайки случайно някакво културно предаване по испанската телевизия (впрочем не беше случайно, беше истинско чудо, защото културните предавания по испанската телевизия са рядкост, испанците изобщо не ги обичат, както и изобщо културата, тази област им е дълбоко враждебна, понякога човек има чувството, че като говори за култура, им нанася лична обида), научих, че последните думи на Имануил Кант на смъртното му ложе били: „Стига толкова“. Внезапно бях обхванат от мъчителен пристъп на смях, придружен с болки в стомаха, които продължиха три дни, след което започнах да повръщам жлъчна течност. Извиках лекар, който каза, че съм се отровил, разпита ме какво съм ял през последните дни и ми препоръча да купувам млечни продукти. Купих ги и още същата вечер се отбих пак в „Дайамънд Найтс“, което бе оставило спомен за почтено заведение, където не ви юркат да консумирате на всяка цена. Около бара имаше трийсетина проститутки; но само двама клиенти. Избрах една мароканка, която едва ли бе на повече от седемнайсет години; деколтето й добре подчертаваше големите й гърди и наистина ми се стори, че всичко ще бъде наред, но когато отидохме в стаята, трябваше да приема очевидното: не се възбуждах дори за да нахлузя презерватив; при това положение тя отказа да ми духа, и какво да се прави? В края на краищата тя ми лъсна бастуна, като упорито гледаше ъгъла на стаята, правеше го много енергично и ме заболя. След една минута изтече някаква прозрачна течност и тя веднага ми пусна хуя; оправих си панталона и отидох да пикая.
На другия ден получих факс от режисьора на „ДИОГЕН ЦИНИКЪТ“. Чул, че съм се отказал от проекта за „ЧУК-ЧУК ПО МАГИСТРАЛАТА“, и наистина съжалявал: бил готов да се наеме с режисурата, ако се съглася да напиша сценария. Щял да мине през Мадрид следващата седмица, предлагаше ми да се срещнем.
Не поддържах редовни контакти с този тип, всъщност не бях го виждал от пет години. Щом влязох в кафенето, установих, че напълно съм забравил как изглежда; седнах на първата маса и поръчах бира. След две минути мъж на четирийсетина години, дребен, пълничък, с къдрави коси, облечен със странно ловно яке в зеленикав цвят с множество джобове, спря до масата ми широко усмихнат и с чаша в ръка. От небръснатата му физиономия личеше, че е чиста проба шмекер, но аз продължавах да не го разпознавам; все пак го поканих да седне. Агентът ми му дал да прочете проекта и въвеждащата сцена, която бях написал; намирал идеята за изключително интересна. Машинално кимнах, хвърляйки поглед към мобилния; от летището бях изпратил на Естер съобщение, че съм в Мадрид. Тя се обади в подходящия момент, точно когато съмненията пак щяха да ме нападнат, и обеща да мине след десетина минути. Вдигнах очи към режисьора, все още не си спомнях името му, но знаех, че не ми харесва, не харесвах възгледа му за човечеството и изобщо нямах какво да правя с този тип. Той ми предлагаше да работим заедно над сценария; подскочих от това му хрумване. Той забеляза, даде заден ход и ме увери, че мога да работя и сам, ако предпочитам, че ми има пълно доверие. Нямах никакво желание да се занимавам с тъпия сценарий, исках само да поживея още съвсем малко, ако бе възможно, но не можех да му го кажа направо, той беше от хората със змийски език, новината незабавно щеше да се разпространи из цялата гилдия, а по неясни причини — може би само от умора — ми се струваше необходимо да заблуждавам хората още няколко месеца. За да поддържам разговора, му разказах историята за германеца, който изял някакъв тип, когото срещнал в Интернет. Отначало му отрязал пениса, опържил го с лук и го хапнали заедно. След това го убил, после го разфасовал и напълнил фризера си. От време на време изваждал по едно парче, размразявал го и го готвел, като всеки път използвал различна рецепта. Моментът на съвместното ядене на пениса бил силно религиозно преживяване, истинско общение между него и жертвата, казал той на следователите. Режисьорът ме слушаше с тъпа и жестока усмивка, като вероятно си въобразяваше, че имам намерение да вмъкна тези неща в сценария, и вече се наслаждаваше на гнусните образи, които ще може да извлече от тях. За щастие Естер пристигна, усмихната, с плисираната си пола, която се развяваше около бедрата й, и се хвърли в прегръдките ми с непринуденост, която ме накара да забравя всичко. От време на време режисьорът я гледаше с вид на ценител — тя бе поставила краката си на стола срещу себе си, бе ги разтворила леко, не носеше бельо и всичко това изглеждаше естествено и логично — обикновено следствие от околната температура, очаквах всеки момент да си избърше котето с някоя от книжните салфетки на бара. Най-сетне той каза довиждане, обещахме да поддържаме контакта. След десет минути бях в нея и се чувствах добре. Чудото се повтаряше и бе така силно, както в първия ден, и отново повярвах за последен път, че ще продължи вечно.