През нощта, след като се бях любил с Естер (това бе единственото нещо, което все още наистина вървеше между нас, навярно само тази част от моето Аз беше останала млада и непокътната), съзерцавайки нейното бяло и гладко тяло, което спеше на лунната светлина, с болка си спомнях за Дебелия задник. Ако трябваше, както казва Евангелието, да бъда мерен със собствения си аршин, то работата ми бе спукана, защото няма съмнение, че се бях държал с Дебелия задник безмилостно. Не че милостта щеше да помогне кой знае колко: можеш да извършиш много неща от съчувствие, но не и да се дървиш, не, не става.
По времето, когато срещнах Дебелия задник, бях на около трийсет години и започвах да имам известен успех — все още не бях завладял широката публика, но ме ценяха. Бързо забелязах дебелата бледолика жена, която идваше на всичките ми представления, сядаше на първия ред и всеки път ми подаваше бележника си с автографи. Бяха й нужни шест месеца, за да се осмели да ме заговори — макар че не, мисля, че в крайна сметка аз поех инициативата. Тя бе образована жена, преподаваше философия в един парижки университет и, честна дума, отначало изобщо нищо не подозирах. Помоли ме да й разреша да публикува коментиран препис на скечовете ми в „Каие д’етюд феноменоложик“; естествено, се съгласих. Признавам, че дори бях поласкан, бях със средно образование, а тя ме сравняваше с Киркегор. Започнахме да си пишем по Интернет в продължение на няколко месеца, постепенно нещата взеха друга насока и накрая приех да отида на вечеря в дома й. Трябваше да се усъмня още щом видях пеньоара й, но все пак успях да си тръгна, без да я унижа много, поне така се надявах, ала още на другия ден започнаха първите порнографски мейлове. „Ах, да те почувствам най-сетне в мен, да усетя как плътта на твоето стъбло разтваря моето цвете…“ Беше ужасно, тя пишеше като Жерар дьо Вилие93. Не можеше да се каже, че е запазена, изглеждаше по-стара, но всъщност бе на четирийсет и седем години, когато я срещнах — точно на колкото бях и аз, когато срещнах Естер. В мига, когато осъзнах този факт, скочих от леглото задъхан от тревога и закрачих насам-натам из стаята — Естер спеше спокойно, беше се отвила. Господи, колко беше хубава!
По онова време си мислех — и след петнайсет години си спомням за това със срам и отвращение, — мислех си, че след известна възраст сексуалното желание изчезва, или поне ви оставя относително спокойни. Как съм могъл аз, който се имах за проницателен, язвителен, тънък ум, как съм успял да си създам толкова жалка илюзия! По принцип добре познавах живота, дори бях чел книги и ако имаше проста тема, тема, по която, както се казва, всички са единодушни, тя бе именно тази. Сексуалното желание не само не изчезва, но с възрастта става все по-жестоко, все по-болезнено и ненаситно — и дори у мъжете, между другото доста малко на брой, при които изчезва отделянето на хормони, ерекцията и всички свързани с нея проблеми, все едно влечението към младите женски тела не намалява, а става, и това е може би още по-лошо, cosa mentale94, желание за желанието. Такава е истината, такива са фактите, това са повтаряли неуморно всички сериозни автори.
Като крайна мярка бих могъл да оближа катерицата на Дебелия задник — представях си как лицето ми се впуска между отпуснатите бедра и белезникавите й тлъстини и как езикът ми се опитва да съживи увисналия й клитор. Но бях сигурен, че дори и това няма да помогне и само ще усили терзанията й. Като всички останали жени тя искаше да бъде наебана, нямаше да се задоволи с по-малко, нямаше начин да се споразумеем.
Избягах, спасих се като всички мъже в подобни обстоятелства: престанах да отговарям на мейлите, забраних да я пускат в гримьорната ми. Тя не се отказа в продължение на пет, може би седем години, преследваше ме ужасно много години наред; мисля, че продължи и след срещата ми с Изабел. Естествено, аз нищо не бях й казал, нямах никакъв контакт с нея; може би в крайна сметка интуицията, женската интуиция, както се говори, съществува; във всеки случай тя избра точно този момент, за да изчезне, да напусне живота ми или може би живота изобщо, както многократно ме беше заплашвала.
След тази мъчителна нощ взех първия полет за Париж. Естер бе леко учудена, мислеше, че ще прекарам цялата седмица в Мадрид, аз също така бях предвидил нещата и изобщо не разбирах причината за внезапното ми заминаване, може би исках да хитрувам, да покажа, че и аз имам свой живот, своя работа, че съм независим, — но все едно, номерът не мина, тя изобщо не показа, че е развълнувана или смутена от новината, и само рече: „Bueno…“95 Мисля, че постъпките ми вече нямаха никакъв смисъл, че започвах да се държа като старо смъртноранено животно, което тръгва ту в една, ту в друга посока, блъска се във всички препятствия и се чувства все по-слабо, уплашено и опиянено от мириса на собствената си кръв.