Използвах за предлог желанието си да видя отново Венсан, поне така казах на Естер, но едва когато кацнах на Роаси, си дадох сметка, че наистина искам да го видя, не знам точно защо, може би просто за да се убедя, че щастието е възможно. Той се беше настанил със Сюзан в къщата на баба си и дядо си — там, където практически беше живял през целия си живот. Беше началото на май, но времето беше мрачно и червената тухлена постройка изглеждаше тъжна; бях изненадан от имената на табелката върху пощенската кутия: „Сюзан Лонгфелоу“, добре, но „Венсан Макори“. Ами да, пророкът се казваше Робер Макори, а Венсан вече нямаше право да носи името на майка си; фамилията Макори му бе дадена по административен път, защото трябваше да има някаква, докато чакаше решението на съда. „Аз съм грешка…“ — ми беше казал Венсан, намеквайки за родството си с пророка. Може би; но баба му и дядо му го бяха приели и обичали като жертва, бяха горчиво разочаровани от бонвиванския и безотговорен егоизъм на сина си, впрочем характерен за цяло едно поколение, преди нещата да се влошат и да остане само егоизмът, след като бонвиванството се изпари; във всеки случай те го бяха приели, бяха разтворили вратите на дома си и това бе нещо, което аз например никога не бих направил за сина си, дори мисълта да живея под един покрив с този малък задник щеше да бъде непоносима за мен, просто аз и той бяхме хора, които не би трябвало да съществуват, за разлика от Сюзан, която сега живееше в тази старинна, претрупана, мрачна обстановка, далеч от родната си Калифорния, но веднага се бе почувствала добре, нищо не бе изхвърлила: разпознах семейните снимки в техните рамки, медалите на дядото и биковете с движещи се глава и крака, сувенири от престоя в Коста Браво. Може би бе проветрила, бе купила цветя, не знам, нищо не разбирам, винаги съм живял като на хотел, нямам инстинкт за дом, ако до мен няма жена, едва ли бих мислил за него, във всеки случай сега къщата беше станала семейно огнище, в което хората могат да бъдат щастливи, тя явно умееше да създава уют. Сюзан обичаше Венсан, веднага го разбрах, беше очевидно, но преди всичко тя обичаше. В природата й бе заложено да обича, както на кравата — да пасе (или на птицата да пее; или на плъха — да души). След като бе загубила предишния си господар, тя почти моментално си беше намерила нов и светът около нея отново се бе изпълнил с позитивна очевидност. Вечерях с тях и прекарахме приятна, хармонична вечер, страдах съвсем малко, но все пак нямах смелост да остана да спя у тях и си тръгнах към единайсет часа, след като си резервирах стая в „Лутеция“.
На станцията „Монпарнас-Биенвеню“ отново се замислих за поезията, може би защото се бях срещнал с Венсан, а това винаги ме караше да осъзнавам по-отчетливо границите си: от една страна, в творчеството, но също така и в любовта. Трябва да кажа, че в този момент минавах покрай един афиш „Стихове в метрото“ и по-точно пред този, който възпроизвеждаше стихотворението „Свободен съюз“ на Андре Бретон. Независимо от отвращението, което предизвиква личността на Андре Бретон, независимо от глупостта на заглавието, жалък оксиморон, доказателство не само за известно размекване на мозъка на автора, но и за силния усет за реклама, характерен за сюрреализма и в последна сметка изразяващ същността му, трябваше да призная: в този случай кретенът бе написал хубаво стихотворение. Явно не само аз имах някакви задръжки, защото на следващия ден, минавайки покрай същия афиш, забелязах, че върху него някой беше написал: „Вместо тъпите ви стихотворения по-добре изпратете повече вагони в пиковите часове“. Това върна доброто ми настроение и дори повиши самочувствието ми през целия следобед; вярно, че бях само един комик, но все пак бях комик.
След вечерята ми у Венсан предупредих на рецепцията в „Лутеция“, че вероятно ще задържа стаята си за няколко дни. Те приеха новината с любезно разбиране. В крайна сметка, наистина бях известен; можех да си позволя да си харча парите, пиейки на бара коктейли „Александра“ с Филип Солерс или с Филип Бувар — може би не и с Филип Леотар96 — вече беше умрял; но в края на краищата, като се има предвид известността ми, можех да имам достъп до тези три категории Филиповци. Можех да прекарам нощта с някоя словенска транссексуална курва; с една дума, можех да водя блестящ светски живот и вероятно точно това очакваха от мен. Хората стават известни с едно-две талантливи произведения, не повече, самият факт, че едно човешко същество има да каже едно-две неща, е доста учудващ; след това те се справят сами с упадъка си: едни — спокойно, други — болезнено, зависи от човека.
96
Солерс, Филип (1936) — един от най-известните френски писатели днес; Бувар, Филип (1929) — френски хуморист и телевизионен водещ; Леотар, Филип (1940–2001) — френски филмов и театрален актьор. — Б.пр.