Аз обаче не направих през следващите дни нищо такова, а още на другия ден пак се обадих на Венсан. Той бързо беше разбрал, че ми е неприятно да гледам неговото семейно щастие, и ми предложи да се срещнем в бара на „Лутеция“. Всъщност той говори само за проекта на посолството, което според него трябвало да бъде предназначено за хората на бъдещето. Беше си поръчал лимонада, но не докосна чашата си; от време на време някоя звезда минаваше през бара, забелязваше ме и ми кимаше съучастнически; Венсан не обръщаше никакво внимание на всичко това. Говореше, без да ме гледа, без дори да провери дали го слушам, гласът му беше едновременно замислен и отсъстващ, сякаш говореше на магнетофон или даваше показания пред анкетна комисия. Докато ми обясняваше идеята си, разбрах, че той постепенно се отдалечава от първоначалното си намерение, че проектът става все по-амбициозен и че целта му вече не бе онова, което един високопарен автор от XX век бе нарекъл „човешкият жребий“. За човечеството вече имало, каза ми той, многобройни свидетелства, които единодушно стигали до плачевно заключение: с една дума, този сюжет бил известен. Бавно, но безвъзвратно той се отдалечаваше от бреговете на хората, за да плава към абсолютното другаде, където аз не се чувствах способен да го следвам, и несъмнено то беше единственото пространство, в което лично той можеше да диша свободно, несъмнено животът му никога не е имал друга цел, но в такъв случай той трябваше да я преследва сам; в крайна сметка винаги е бил сам.
Вече не сме същите, настоя той тихо, станали сме вечни; вярно, нужно ни е време, за да свикнем с тази мисъл; въпреки това нещата са се променили изцяло, и то още отсега. След заминаването на последователите Учения останал с няколко сътрудници в Ланзароте и продължавал изследванията си; нямало съмнение, че в крайна сметка ще успее. Човешкият мозък имал големи размери, непропорционално големи в сравнение с първичните потребности, свързани с оцеляването, с елементарното търсене на храна и сексуален партньор; най-сетне сме щели да започнем да го използваме. В обществата с голяма престъпност, припомни той, никога не е могла да се развие истинска култура на ума просто защото физическата сигурност е предпоставка за свободното мислене и никаква философия, никаква поезия, никаква творческа мисъл не е можела да се роди у индивид, който трябва да се грижи за оцеляването си и да бъде постоянно нащрек. След като се гарантира съхраняването на нашата ДНК, ние ставаме потенциално безсмъртни и ще се окажем в условия на абсолютна физическа сигурност, каквато никога нито едно човешко същество не е имало; никой не можел да предвиди какви ще са последствията за умственото му развитие.
Този спокоен и някак неангажиращ разговор ми подейства изключително добре и аз за първи път започнах да мисля за собственото си безсмъртие и да гледам на нещата по-нашироко. Но когато се върнах в стаята си, намерих на мобилния съобщение от Естер, която просто ми пишеше: „I miss you“97, и отново почувствах впита в плътта ми нуждата си от нея. Радостта е толкова рядко нещо. На другия ден се качих на самолета за Мадрид.
Даниел 25, 8
Невероятното значение, което хората са придавали на сексуалните проблеми, винаги е ужасявало и озадачавало неочовешките им коментатори. Беше мъчително да виждаш как Даниел 1 постепенно се доближава до Лошата тайна, както казва Върховната сестра; беше тягостно да усещаш как полека-лека е осъзнавал една истина, която, след като бъде установена, може единствено да го унищожи. През историческите периоди повечето хора са смятали за правилно с настъпването на възрастта да намекват за сексуалните проблеми като за несъществени детинщини и да считат, че истинските теми, достойни за вниманието на зрелия човек, са политиката, бизнесът, войната и така нататък. По времето на Даниел истината започнала да излиза наяве; ставало все по-ясно и трудно да се скрие, че истинските цели на хората, единствените, към които биха са стремили спонтанно, ако имаха тази възможност, са изключително от сексуален порядък. За нас, неохората, това е истински препъникамък. Ние никога няма да можем, предупреждава Върховната сестра, да си съставим пълна представа за това явление; ние можем да се доближим до разбирането му само ако постоянно си спомняме няколко ръководни принципа, от които най-важният е, че при човешкия вид, както при всички предшестващи го животински видове, индивидуалното оцеляване няма абсолютно никакво значение. Дарвиновата измислица за „борбата за съществуване“ дълго време е прикривала елементарния факт, че генетичната ценност на даден индивид, способността му да предава на потомството си своите белези, най-общо може да се сведе до един-единствен параметър — броят на децата, които в крайна сметка той може да създаде. Ето защо не трябва ни най-малко да се учудваме, че всяко животно, независимо какво е то, било готово да пожертва щастието си, физическото си добруване и в крайна сметка живота си само за един обикновен сексуален акт — волята на вида (за да говорим с финалистки термини), мощният хормонален механизъм (ако държим на детерминистичния подход) неизбежно е трябвало да го доведе до подобен избор. Поради блестящата окраска и оперение, поради шумното и зрелищно любовно парадиране самците безспорно можели да бъдат открити и разкъсани от своите врагове; при все това подобно решение, систематично било предпочитано, казано генетически, след като позволявало по-ефективно размножаване. Това подчиняване на индивида на вида, основаващо се на неизменни биохимични механизми, е било също толкова силно и у човешкото животно, но при утежняващото обстоятелство, че сексуалните нагони не се ограничавали само в периода на разгонване, а можели да действат постоянно — животописите на хората ни показват например, че поддържането на физически облик, способен да прелъсти представителите на противния пол, било единственият смисъл на грижата за здравето и че старателната грижа за тялото, на което съвременниците на Даниел посвещавали все по-голяма част от свободното си време, всъщност нямало друга цел.