После легна, сгуши се в прегръдките ми, докато нощта бързо се спускаше над Мадрид, и едва след половин час неподвижна нежност ми каза това, което трябвало да ми каже от няколко седмици — никой освен сестра й не знаел още, смятала да го съобщи на приятелите си по време на купона за рождения си ден. Била приета в престижна музикална академия в Ню Йорк и имала намерение да прекара там една учебна година. Същевременно я избрали за малка роля в голяма холивудска продукция за смъртта на Сократ; тя щяла да бъде прислужница на Афродита, а Сократ щял да играе Робърт де Ниро. Нейната роля била малка, най-много една седмица снимки, но ставало дума за Холивуд и хонорарът бил достатъчен, за да плати за обучението и престоя си. Щяла да замине в началото на септември.
Струва ми се, че запазих пълно мълчание. Бях като вкаменен и неспособен да реагирам, мислех, че ако произнеса само една дума, ще избухна в сълзи. „Bueno… It’s a big chance in my life…“102 най-сетне каза тя умолително, като зарови глава в подмишницата ми. За малко не й предложих да отида в САЩ, да живея там с нея, но думите умираха в мен, преди да ги изрека, давах си сметка, че тя не бе и помислила за такава възможност. Тя дори не ми предложи да я посетя: ставаше дума за нов етап от живота й, за ново начало. Запалих нощната лампа, изгледах я внимателно, за да разбера дали ще забележа у нея някакъв възторг от Америка, от Холивуд; не, нямаше нищо подобно, тя изглеждаше разумна и спокойна, просто взимаше най-доброто и най-рационалното решение, като се имат предвид обстоятелствата. Изненадана от продължителното ми мълчание, тя обърна глава, за да ме погледне, дългите й руси коси падаха от двете страни на лицето й, погледът ми неволно се спря на гърдите й, легнах, загасих лампата, поех дълбоко въздух; не исках да разваля нещата, не исках тя да ме вижда, че плача.
Тя посвети целия следващ ден на подготовката си за празника; ходи в козметичен салон, за да й направят маска на лицето и да изгладят кожата й; чаках я и пушех цигара след цигара в хотелската стая. На другия ден беше същото: след фризьора се отби в няколко магазина, купи си обеци и нов колан. В главата ми цареше празнота, както навярно се чувства осъденият на смърт в очакване на екзекуцията — убеден съм, че като изключим онези, които вярват в Бога, останалите едва ли прекарват последните си часове във връщане към миналото и равносметка; сигурен съм, че те се опитват да прекарат времето по възможно най-неутралния начин; най късметлиите спят, но аз не бях като тях, мисля, че през тези два дни изобщо не успях да мигна.
Когато на 17 август тя почука на вратата на стаята ми и се появи на прага, разбрах, че няма да преживея заминаването й. Тя носеше прозрачна блузка, вързана под гърдите и очертаваща извивката им; златистите й чорапи, захванати с жартиери, стигаха на сантиметър под ултракъсата й пола, наподобяваща широк колан от златист винил. Не носеше бельо и когато се наведе, за да завърже високите си ботуши, дупето й се показа и аз неволно протегнах ръка да го погаля. Тя се обърна, прегърна ме и ме погледна с такова съчувствие и нежност, че за миг помислих: ей сега ще ми каже, че се е отказала и че ще остане с мен завинаги. Тя обаче не каза нищо такова и взехме такси, за да отидем в апартамента на Пабло.
Първите гости пристигнаха към двайсет и три часа, но истинският празник започна едва към три през нощта. Отначало се държах доста прилично, като полунебрежно се разхождах сред гостите с чаша в ръка; мнозина ме познаваха или ме бяха виждали в киното, което ми даде повод за няколко доста банални разговора — все едно музиката гърмеше и аз се задоволявах само с кимане с глава. Имаше около двеста души и безспорно аз единствен бях над двайсет и пет години, но това не ме разстройваше, бях изпаднал в някакво странно спокойствие; вярно е, че в известен смисъл катастрофата вече бе станала. Естер беше ослепителна, поздравяваше гостите и ги целуваше възторжено. Сега вече всички знаеха, че след две седмици тя заминава за Ню Йорк, и отначало се уплаших да не изглеждам смешен, в крайна сметка намирах се в положението на онзи, когото разкарват, но никой не ми го намекна, хората ми говореха сякаш всичко беше нормално.