Естествено, идвайки в Биариц, смятах да се срещна с Изабел, но след като се настаних в хотела, ми се стори, че всъщност няма нищо спешно и реакцията ми бе странна, защото за мен беше очевидно, че ми остава малко време живот. Всеки ден се разхождах по плажа около четвърт час и си казвах, че може би ще я срещна заедно с Фокс; това не се случи и след две седмици се реших да й се обадя по телефона. В края на краищата тя може би беше напуснала града, не бяхме се виждали повече от година.
Тя не беше напуснала града, но ми каза, че ще го направи, щом майка й умре — което щяло да се случи до една-две седмици, най-много месец. Не изглеждаше особено щастлива, че ме чува, и аз първи й предложих да се срещнем. Поканих я на обед в ресторанта на хотела ми; не било възможно, каза тя, там не пускали кучета. В крайна сметка се уговорихме да се видим, както обикновено, в „Сребърният сърфист“, но веднага почувствах, че има някаква промяна. Беше странно, трудно обяснимо, но за първи път ми се стори, че тя ми се сърди; дадох си сметка също така, че никога не съм й говорил за Естер, че не съм й казал нито дума, и ми бе трудно да разбера защо, тъй като ние бяхме, пак повтарям, цивилизовани, модерни хора, в раздялата ни нямаше нищо долно, най-вече от финансова гледна точка, може да се каже, че след нея бяхме останали добри приятели.
Фокс беше поостарял и надебелял, но беше все така ласкав и игрив; трябваше да му помогна, за да се качи на коленете ми, и толкова. Говорихме за него десетина минути: той бил любимец на бабите рокаджийки от Биариц, вероятно защото английската кралица имала такова куче, Мик Джагър също, след като получил благородническа титла. Той съвсем не е помияр, обясни ми тя, а уелско корги пемброк, придворната порода на кралското семейство; причините, поради което тази благородна издънка се бе оказала на тримесечна възраст в компанията на глутница бездомни кучета, скитащи край испанска магистрала, завинаги щяха да останат в тайна.
Тази тема ни занимава почти четвърт час, но неизбежно, сякаш по силата на естествена закономерност, стигнахме до същината на проблема и аз разказах на Изабел историята си с Естер. Разказах й всичко от самото начало, говорих повече от два часа и завърших с описание на рождения й ден в Мадрид. Тя ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва и без истински да се изненада. „Да, ти винаги си обичал секса…“ — каза тя кратко и тихо точно когато се впуснах в еротични разсъждения. От много отдавна се досещала, каза ми тя, след като свърших; била доволна, че съм се осмелил да го споделя с нея.
— В крайна сметка само две жени са имали значение в живота ми — заключих аз, — ти, която не обичаше достатъчно секса, и Естер, която не обичаше достатъчно любовта.
Този път тя не скри усмивката си.
— Така е… — каза ми тя с променен и странно лукав и младежки глас, — наистина нямаш късмет. — Изабел се замисли и добави: — В края на краищата мъжете никога не са доволни от жените си…
— Рядко, наистина.
— Искат противоречиви неща. Е, жените също, но по-отскоро. Може би полигамията е била добро решение…
Тъжно нещо е крушението на цивилизацията, тъжно е, когато виждаш как потъват нейните най-светли умове — започваш да се чувстваш неуютно в живота и в крайна сметка закопняваш за установяване на ислямска република. Е, да кажем, че е тъжно донякъде; очевидно има и по-тъжни неща. Изабел винаги беше обичала теоретичните разговори, отчасти това ме привлече към нея; колкото безплодни и дори печални да са те, когато ги водиш сам, толкова дълбоки, творчески и нежни са веднага след любене — веднага след истинския живот. Гледахме се право в очите и аз предчувствах, че нещо ще се случи, шумовете в кафенето сякаш бяха изчезнали и ние бяхме навлезли в зона на мълчанието, още не знаех дали тя е временна или окончателна и тогава, като продължаваше да ме гледа в очите, с ясен и категоричен глас тя ми каза: „Още те обичам“.
Спах при нея още същата нощ, а и през следващите нощи, без обаче да освобождавам стаята си в хотела. Както очаквах, апартаментът й бе подреден с вкус; намираше се в малък жилищен комплекс сред парк на стотина метра от океана. С истинско удоволствие приготвях паничката на Фокс и го разхождах; сега той тичаше по-бавно и се интересуваше по-малко от другите кучета.