Занятията по военно дело ми отнемаха по час и половина седмично. От образователна гледна точка ми се струваше смехотворна загуба на време. Капитанът, който ни преподаваше, изглеждаше малоумен в сравнение с другите ни учители (които също не впечатляваха с блестящ ум) и материалите, които четяхме, не можеха да задържат интереса ми по никакъв начин: „Опрете приклада на пушката в земята с цевта нагоре, долепете предната част на приклада до дясната си обувка, равнена с носа й. Хванете пушката между палеца и другите пръсти на дясната си ръка…“. Въпреки това се явявах на тестове и отговарях на въпроси в клас, за да съм сигурен, че ще бъда поканен да запиша курс за напреднали в ШЗО. Осем от по-големите ми братовчеди — седем от страната на баща ми и един по майчина линия — бяха участвали в битки във Втората световна война, двамата от тях, които си бяха останали редници с пушки, бяха загинали преди няма и десет години: единият в Анцио през 1943 година, другият при Арденската офанзива през 1944. Мислех си, че шансовете ми за оцеляване биха били далече по-големи, ако участвах във войната като офицер, особено при положение че въз основа на успеха ми и на репутацията ми сред съучениците — бях твърдо решен да бъда избран за отличника, който ще произнесе прощалното слово при завършването на випуска, — успеех да си издействам прехвърляне от транспортни войски (с които имаше шанс да се озова в зона на военни действия) в разузнаването.
Исках да правя всичко както трябва. Правех ли всичко както трябва, щях да оправдая разходите, направени от баща ми, за образованието ми в колеж в Охайо, вместо в Нюарк. Щях да оправдая и усилията на майка ми, която бе принудена да се върне на пълен работен ден в месарницата. В сърцевината на моята амбиция бе желанието да се освободя от един властен, непреклонен баща, внезапно обзет от неконтролируем страх за благополучието на порасналия си син. Макар да се бях записал в програма, чиято цел бе да ме подготви за постъпване в юридическия факултет, на практика адвокатската професия не ме вълнуваше особено. Имах само бегла представа какво прави един адвокат. Исках да изкарвам шестици, да спя достатъчно и да не влизам в конфликт с бащата, когото обичах и чиито умения с дългите, остри като бръснач ножове и масивния касапски сатър го бяха превърнали в моя първи герой, когато бях малък. Представях си ножовете и сатърите на баща ми всеки път, когато четях за битка с щикове срещу китайците в Корея. Знаех колко убийствено остри могат да бъдат. Знаех и как изглежда кръвта, как образува коричка по шията на пилетата, след като са ритуално заклани, как се стича от говеждото и покапва по ръцете ми, докато режа ребра покрай кокала, как се просмуква през кафявите хартиени пликове, въпреки че отвътре са промазани, и се настанява в улейчетата, които се пресичат върху трупчето за разфасоване под напора на секирата, стоварила се върху него. Баща ми носеше престилка, която се връзваше отзад на тила и на кръста и беше вечно окървавена — чиста престилка, която обаче се омазва с кръв няма и час след отварянето на месарницата. Майка ми също беше цялата в кръв. Един ден, докато режеше парче дроб — който се изплъзва и шава под ръката ти, ако не го държиш здраво, — тя си поряза дланта и се наложи да бъде закарана по спешност в болницата, където й направиха дванайсет болезнени шева. Колкото внимателен и предпазлив да се стараех да бъда, се бях порязвал десетки пъти и се бе налагало да ме превързват неведнъж, а после баща ми ме упрекваше, че съм си позволил да се разсейвам, докато работя с ножа. Израснах с кръв — с кръв и сланина, и брусове, и резачки, и ампутирани пръсти или липсващи фаланги на ръцете на тримата ми чичовци, както и на баща ми, — но така и не свикнах с нея, така и не се научих да я харесвам. Бащата на баща ми, който починал, преди да се родя, бил кашерен месар (същият онзи Маркъс, на когото съм кръстен, чийто половин пръст липсваше вследствие на опасната му професия), както и тримата братя на баща ми — чичо Музи, чичо Шеки и чичо Арти, всеки от които имаше магазин като нашия в различни краища на Нюарк. Кръв по набраздения, издигнат дървен гръб на хладилните витрини от порцелан и стъкло, по кантара, по брусовете, кръв обагряше ръба на рулото промазана хартия, струйника на маркуча, с който миехме пода на хладилната камера — миризмата на кръв беше първото, което ме лъхваше още с влизането в магазините на чичовците и лелите ми. Този мирис на трупно месо след заколването на животното и преди да бъде сготвено, ме блъсваше всеки път. После Аби, синът на Музи и негов пряк наследник, загина при Анцио, а Дейв, синът на Шеки и негов пряк наследник, загина при Арденската офанзива, и оцелелите представители на семейство Меснър подгизнаха в тяхната кръв. Всичко, което знаех за адвокатската професия, беше, че е възможно най-далече от това, да прекараш активните години от живота си в смърдяща престилка, омацана в кръв — кръв, мазнина, парчета черва и всичко друго оставаше по престилката, понеже непрестанно си триеш ръцете в нея. С готовност приех да работя за баща ми, когато това се очакваше от мен, и покорно научих всичко за касапския занаят, на което той би могъл да ме научи. Но никога нямаше да ме научи да харесвам кръвта или дори да бъда безразличен към нея.