— Да — отговорих.
— Та значи, минавал е, чудесно. Доколкото разбрах, бил много добър баскетболист, също и отличник. Е, какво ти каза?
— Предложи да стана член на братството му.
— И?
— Отговорих му, че братствата не ме интересуват.
— Но леля му твърди, че е прекрасно момче. Пълен отличник, като теб. И, разправят, бил много симпатичен.
— Симпатичен е, да — отвърнах вяло. — Татко, престани да ми пращаш хора.
— Но там си съвсем самичък. С пристигането те настаниха при три еврейчета, а ти какво направи? Изнесе се при неевреин и живееш с него.
— Елуин е идеалният съквартирант. Тих, съобразява се с околните, чист е и заляга здраво над учебниците. Не бих могъл и да мечтая за повече.
— Сигурно, сигурно, нямам нищо против момчето. Но след като младият Котлър е наминал…
— Татко, не мога повече така.
— Но аз не знам какво става с теб? Как да разбера какво става? Може да правиш какво ли не!
— Правя едно-единствено нещо — отсякох. — Уча и ходя на училище. А през уикендите печеля по осемнайсет долара.
— А какво пречи да си намериш приятелчета евреи? Момчета, с които да се храниш, да ходиш на кино…
— Виж, знам какво правя.
— На осемнайсет?
— Татко, затварям. Мамо?
— Да, скъпи.
— Затварям. Ще говоря с теб другата неделя.
— Ами Котлър… — бяха последните думи на баща ми, преди да прекъсна разговора.
Всъщност момиче имаше — ако не на хоризонта, поне такова, на което бях хвърлил око. Беше се прехвърлила от друг колеж като мен и пак като мен беше във втори курс, бледа и слаба, с кестенява коса и ми изглеждаше сдържано заплашителна и самоуверена. Беше в класа ми по американска история и понякога седяхме един до друг, но понеже не ми се рискуваше да я подтикна да ми заяви да я оставя на мира, още не бях събрал смелост дори да й кимна, камо ли да я заговоря. Една вечер я видях в библиотеката. Седях на едно от многото бюра на полуетажа над главната читалня; тя четеше на една от дългите маси долу в основното помещение и прилежно си водеше бележки от някакъв справочник. Заплениха ме две неща. Първото беше пътят, прорязал прекрасната й коса. Никога преди това не се бях усещал тъй уязвим от пътя в нечия коса. Другото беше левият й крак, преметнат връз десния и поклащащ се ритмично. Полата й закриваше крака до средата на прасеца, както се носеха момичетата тогава, но въпреки това от мястото, където бях седнал, виждах под масата непрестанното движение на този крак. Тя остана в същата поза има-няма два часа, продължи неуморно да си води бележки, а единственото, което правих аз през това време, беше да наблюдавам как косата й е разделена на лъкатушещ път и как кракът й непрестанно се полюшва нагоре-надолу. Не за пръв път се запитах какво ли изпитва едно момиче, когато си движи крака така. Домашното, което подготвяше, я бе погълнало изцяло, а аз, с мисленето си на осемнайсетгодишен младеж, бях погълнат от желанието да пъхна ръка под полата й. Силният порив да хукна към банята бе потушен от страха, че ако го направя, някой библиотекар или учител, или дори достопочтен студент може да ме завари и да бъда изключен, и да свърша като редник в Корея.
Същата вечер седях на бюрото си до два сутринта — и с настолната лампа извита така, че светлината да не пречи на Елуин, който спеше на горното легло, — за да довърша домашното, което не написах, понеже цялото ми внимание беше съсредоточено върху полюшващия се крак на момичето с кестенява коса.
Случилото се, когато я изведох на среща, надхвърли всичко, което бих си представил в тоалетната на библиотеката, ако бях събрал смелостта да се усамотя в някоя от кабинките, за да облекча временно копнежа си. Правилата, които определяха начина на живот на момичетата в „Уайнсбърг“, бяха такива, че баща ми не би имал нищо против да бъдат приложени спрямо мен. Всички възпитаници от женски пол, включително последните класове, трябваше да се разписват на влизане и излизане от общежитието всяка вечер, ако ще да отиват до библиотеката. Нямаха право да са навън след девет през седмицата и след полунощ в петък и събота, и, естествено, им беше абсолютно забранено да припарват до мъжките общежития или до домовете на братствата, освен на организирани събития в присъствието на надзорник, а мъжете също не биваха допускани в женските общежития, освен за да изчакат на канапето с пъстра дамаска на флорални мотиви във фоайето, ако ще извеждат гаджето си на среща, като дежурната викаше съответното момиче по вътрешния телефон и записваше името на младежа от студентската му карта, която той бе длъжен да представи. Понеже единствено на студентите последна година се позволяваше да имат коли в кампуса — а в колеж, където се обучаваха предимно деца от средната класа, семействата на малцина можеха да им осигурят кола или нейната поддръжка, — почти нямаше място, където двойка студенти да се усамотят. Някои ходеха в градското гробище и провеждаха сексуалната си игра, опрени на надгробните плочи или дори направо върху гробовете; други се задоволяваха с малкото, което успяваха да получат по време на кино; но най-често след вечерни срещи момичетата биваха притискани о стволовете на дърветата в тъмницата около квадратния двор пред трите женски общежития и простъпките, които правилникът за поведение би трябвало да обуздава, отчасти биваха извършвани сред брястовете, които разкрасяваха кампуса. Обикновено не се стигаше по-далече от опипване и натискане през катове дрехи, но за момчетата дори това частично задоволяване на страстите бе отвъд всякакви граници. Тъй като еволюцията ненавижда петинг, който не води до задоволяване на нагона, наложените сексуални ограничения понякога бяха физически мъчителни. Удължена възбуда, която не бъде излята в оргазмено освобождаване, може да накара здрави и прави млади мъже да куцукат насам-натам като инвалиди, докато разкъсващата, пронизваща, смазваща болка на широко разпространеното изтезание върху тестисите, познато като сини топки, не отмине постепенно от само себе си. Петък и събота през нощта сините топки бяха нещо обичайно, състояние, изживявано от десетки момчета във вечерните часове между — да речем — десет и полунощ, докато еякулацията, този най-божествен и естествен цяр, беше неосъществимо, безпрецедентно събитие в еротичния календар на един колежанин, чието либидо в този период от живота му бе в своята върхова изява.