Ако ме питате как е възможно — спомен връз спомен, нищо освен спомен, — естествено, не мога да ви отговоря, и то не защото не съществуваме нито „ти“, нито „аз“, поне не повече отколкото съществува „тук“ и „сега“, а защото всичко, което съществува, е припомненото минало, не възстановеното, държа да отбележа, не възроденото в непосредствената близост на царството на усещанията, а просто превъртяното наново. А колко още от миналото си бих могъл да поема? Преразказвайки собствената си история пред самия себе си час по час в един свят, където часовници няма, надничайки безтелесен в тази пещера на паметта, имам чувството, че правя това от милиони години. Наистина ли трябва да продължава още и още — деветнайсетте ми нищожни годинки завинаги, а всичко друго отсъства, деветнайсетте ми нищожни годинки неизбежно тук, постоянно присъстващи, а всичко, което включваше превръщането на тези деветнайсет годинки в реалност, докато всичко, което захвърля някого право в центъра, остава някаква далечна, далечна илюзия?
Тогава не повярвах — и най-смешното е, че все още не вярвам, — че това, което последва, се случи, защото Оливия искаше да се случи. Докато бях жив, това не беше нещо обичайно между момче с традиционно възпитание и приятно, добре възпитано момиче, и годината беше 1951, и за трети път в рамките на малко повече от половин век Америка беше във война. Категорично за нищо на света не бих повярвал, че случилото се би могло да има нещо общо с факта, че Оливия ме намира за привлекателен, камо ли, че ме желае. Кое момиче в този колеж „желае“ някое момче? Поне аз никога не бях чувал подобни чувства да съществуват сред момичетата в Уайнсбърг или Нюарк или където и да било. Доколкото ми бе известно, момичетата не се възпламеняваха от такива страсти; тях ги възпламеняваха ограниченията, забраните, отявлените табута, всичко това в услуга на — в крайна сметка — смазващата амбиция на повечето ми връстници от колежа: да установят наново с надежден млад приходоносител същия вид семеен живот, от който временно се бяха откъснали с идването си в колежа, като при това го направят по възможно най-бързия начин.
Нито пък можех да повярвам, че онова, което направи Оливия, беше направено, защото й е било приятно. Тази мисъл бе твърде смайваща дори за отворено към света, интелигентно момче като мен. Не, случилото се би могло да бъде единствено последица от това, че нещо не й е наред, макар да не свидетелстваше непременно за морално или интелектуално падение — в клас ми правеше впечатление на по-умна от всяко друго момиче, което познавах, и по време на вечерята по никакъв начин не ми създаде усещането, че е възможно да не бъде възприета като човек с праволинеен и целенасочен характер. Не, това, което направи, задължително би трябвало да е причинено от някакво отклонение. „Сигурно е заради това, че родителите й са разведени“, рекох си. Не можех да намеря друго обяснение за толкова неразбираема енигма.