Единственото, което ми хрумна, беше, че за дъщеря на разведени родители, каквото и да правеше или каквото и да й правеха, все й беше добре. Трябваше да мине време, докато ми просветне, както се случи в крайна сметка (доколкото мога да преценя, цели хилядолетия по-късно), че каквото и да направех, беше все добре и за мен.
Минаха дни, а аз не я поканих на втора среща. Нито пък се опитвах да я заговоря след часа, докато всички се изсипвахме в коридора. После, едно мразовито есенно утро, налетях на нея в студентската книжарница. Не мога да твърдя, че не се бях надявал все някъде да я срещна, въпреки че когато бяхме заедно в клас, дори не забелязвах присъствието й. Всеки път, когато завивах зад ъгъла на някоя сграда в кампуса, все се надявах не само да я видя, но и да се чуя да й казвам: „Трябва пак да излезем. Трябва да те видя. Ти трябва да си моя и само моя!“.
Беше със зимно палто от камилска вълна и високи вълнени чорапи, а върху кестенявата й коса се кипреше топла бяла вълнена шапка с пухкав червен помпон най-отгоре. Току-що влязла в сградата от студа навън, с румени бузки и леко разсополивен нос, изглеждаше като последното момиче на света, което би могло да направи някому свирка.
— Здрасти, Марк — поздрави ме тя.
— А, да, здрасти.
— Направих го, защото много те харесвам.
— Моля?
Свали си шапката и тръсна коса — гъста, дълга, а не офъкана късо и с оставени надиплени къдрици над челото, както беше модата сред почти всички момичета в кампуса.
— Казах, че го направих, защото те харесвам — повтори тя. — Знам, че не можеш да си го представиш. Знам, че затова не се обаждаш и затова не ми обръщаш внимание в час. Така че, ето, помагам ти да разбереш. — Устните й се разделиха в усмивка и аз си рекох: с тези устни тя, без да я карам, абсолютно доброволно… И въпреки това аз бях този, който изпитваше свян! — Друго за обясняване? — попита тя.
— О, не, не, това е достатъчно.
— Не е. — Този път го каза смръщено и при всяка промяна в изражението се променяше и красотата й. Не беше просто едно красиво момиче, тя беше двайсет и пет различни красиви момичета. — Ти си на километри далече от мен. Никак не е добре. Харесва ми това, че си сериозен. Хареса ми колко зряло се държа по време на вечерята — или поне на мен ми се стори, че се държиш зряло. Дори се пошегувах с това, но ти беше толкова съсредоточен. Никога преди не съм срещала толкова сериозно момче. Хареса ми и на външен вид, Маркъс, все още ми харесваш.
— Правила ли си го на друго момче?
— Да — не се поколеба тя. — На теб никой ли не ти го е правил?
— Никой не е правил нещо, което дори да се доближава до това.
— Значи ме мислиш за курва — намръщи се пак тя.
— Разбира се, че не — побързах да я успокоя.
— Лъжец. Нали затова не ми говориш. Защото съм курва.
— Изненада ме, това е.
— А да ти е хрумвало, че може и аз да съм останала изненадана?
— Но ти си го правила и друг път. Нали току-що ми го каза.
— С теб ми беше за втори път.
— Първият път остана ли изненадана?
II
— Учех в „Маунт Холиоук“. Имаше купон в „Амхърст“. Бях пияна. Цялото преживяване беше отвратително. Не знаех къде се намирам. През цялото време се наливах. Затова се прехвърлих. Изключиха ме. Прекарах три месеца в клиника, за да се изчистя. Вече не пия. Сега с теб го направих, без да съм пила. Не бях пила и не съм луда. Исках да го направя с теб не защото съм курва, а защото исках да го направя с теб. Исках да ти го подаря. Не можеш ли да разбереш, че исках да ти го подаря?
— Май излиза, че не мога.
— Исках да ти дам това, което ти искаше. Толкова ли е трудно за разбиране? Казвам ти го съвсем ясно. Боже мой — отрони накрая, — какво ти става?
През следващия час по история тя реши да седне в дъното на стаята, за да не я виждам. Сега, когато знаех, че се е наложило да напусне „Маунт Холиоук“ заради проблеми с алкохола и че три месеца е била в клиника, имах още по-сериозни основания да страня от нея. Не пиех, родителите ми почти не лизваха, а и каква работа имам с човек, който още няма двайсет, а вече е лежал в болница заради алкохолизъм? Но колкото и да се опитвах сам себе си да убедя, че не бива да имам нищо общо с нея, й изпратих писмо по вътрешната поща на кампуса: