С уважение:
Срещата с декана Кодуел бе насрочена за идната сряда, петнайсет минути след обедната молитва. Макар „Уайнсбърг“ да бе станал нерелигиозен колеж няма и две десетилетия след основаването си като семинария, един от последните белези от ранните дни, когато присъствието на богослужения е било всекидневна практика, беше строгото изискване студентите да посещават обедна литургия всяка сряда между единайсет и дванайсет, общо четирийсет пъти преди дипломирането си. Религиозното съдържание на литургиите бе разводнено до — или замаскирано като — разговор на високоморални теми, а лекторите невинаги бяха духовници: от време на време на амвона се качваха изтъкнати религиозни светила като президента на Обединената лутеранска църква на Америка, но веднъж-дваж в месеца ораторите бяха преподаватели от „Уайнсбърг“ или околни колежи, или пък местни съдии, или държавници от местната щатска управа. Почти половината от времето обаче литургията бе окупирана и амвонът — зает от доктор Честър Доунхауър, председател на теософския факултет на колежа „Уайнсбърг“ и баптистки свещеник, чиято любима тема беше: „Как да оценим самите себе си в светлината на библейското учение“. Имаше хор от петдесетина облечени в роби студенти, две трети от тях млади жени, които всяка седмица пееха по един християнски химн, с който се откриваше и закриваше едночасовата служба; по Коледа и Великден в програмата се включваше съответната празнична музика и службите бяха най-популярните за годината. Въпреки че по онова време училището беше светско от почти век, литургията се провеждаше не в някоя от залите на колежа, а в една методистка църква, най-внушителната в града, разположена по средата между Главната улица и кампуса, и единствената достатъчно голяма да побере всички студенти.
Имах вътрешна съпротива спрямо всичко, свързано с литургията, като се започне от мястото. Не ми се струваше честно да ме карат да седя в християнска църква и в продължение на четирийсет и пет-петдесет минути да слушам доктор Доунхауър или някой друг да ме наставлява пряко волята ми, за да бъда допуснат до дипломиране в светска институция. Изразих несъгласието си не защото бях примерен евреин, а защото бях отявлен атеист.
Впоследствие, в края на първия месец в „Уайнсбърг“, след като бях изслушал втора проповед от доктор Доунхауър, още по-разпалено от първата пропагандираща „Христовия пример“, се отправих директно от църквата в кампуса и влетях в раздела с речниците и енциклопедиите на библиотеката, за да поровя из събраните там каталози на колежи и да си потърся друго учебно заведение, където да се прехвърля и да бъда далече от бащиния надзор, но без да съм принуден да правя компромис със съвестта си, като слушам непоносима за мен библейска помия. За да бъда свободен от баща ми, бях избрал училище на петнайсет часа с кола от Ню Джърси, без пряк автобусен или железопътен транспорт и на стотина километра от най-близкото летище, но без да предвидя, че младежите в тази страна са подложени на безжалостно промиване на мозъци.
За да изтрая втората проповед на доктор Доунхауър, счетох за нужно да извикам в паметта си песен, чийто пламенен ритъм и бойни слова бях научил в основното училище, докато Втората световна война бушуваше и нашите седмични училищни мероприятия, предназначени да насърчават нашия патриотизъм, се състояха в това, ние, децата, да пеем в хор химните на войсковите части: „Вдигнете котвите“ на флота, „С муниции в количките — напред!“ на пехотата, „Да полетим на синьото в безкрая“ на военновъздушните сили, „От залите на Монтесума“ на морските пехотинци, както и химните на така наречените „Морски пчели“ и на Женския корпус. Освен това пеехме и националния химн на китайските ни съюзници — или така ни беше казано — във войната, започната от японците. Ето го:
Сигурно съм изпял тези строфи поне петдесет пъти по време на втората проповед на доктор Доунхауър и още толкова, докато хорът възнасяше християнските си химни, като всеки път наблягах специално върху всяка от петте срички, които, слети една с друга, оформяха думата „възмущение“.