Кабинетът на декана на момчетата се намираше в дълъг административен коридор на първия етаж на „Дженкинс Хол“. Мъжкото общежитие, където бях спал на долното легло първо под Бъртрам Флъсър, а след това и под Елуин Ейърс, заемаше втория и третия етаж на същата сграда. Щом влязох в кабинета му от приемната, деканът заобиколи писалището си, за да ми подаде ръка. Беше слаб и жилест, но широкоплещест, с изпито лице, искрящи сини очи и гъста грива от прошарена коса; висок мъж, навярно клонеше към шейсетте, който продължаваше да се придвижва в пространството чевръсто като някогашния отявлен атлет, изявявал се в три дисциплини в „Уайнсбърг“ непосредствено преди Първата световна война. По стените имаше снимки на спортните отбори на „Уайнсбърг“, участвали в различни състезания, а на полица зад писалището му бе изложена бронзова футболна топка. Единствените книги в кабинета бяха томове от годишника на колежа, „Гнездото на бухала“, подредени хронологично в шкаф със стъклени вратички, който стоеше зад гърба му.
Посочи ми с жест да седна на стола срещу неговия и докато се връщаше на мястото си, подхвана приятелски:
— Поканих те да се срещнем и да видим дали мога да ти помогна с нещо, за да се адаптираш по-добре в „Уайнсбърг“. Както виждам от преписа ти — вдигна той от писалището картонената папка, която разлистваше, докато влизах, — през първата година в „Робърт Трийт“ си имал само отлични бележки. Не бих искал в „Уайнсбърг“ да се появи нещо, което по какъвто и да било начин да засенчи тези звездни академични постижения.
Потникът ми бе плувнал в пот, още преди да седна и сковано да изрека първите си няколко думи. И, разбира се, все още се чувствах превъзбуден и развълнуван от преживяното в църквата — не само от проповедта на доктор Доунхауър, ами и заради бясно повтаряния на ум китайски национален химн.
— И аз не бих искал, сър.
Не очаквах да се чуя да изричам „сър“ като обръщение към декана, макар да не беше необичайно при първа среща с представител на властта от такъв калибър да бъда скован от стеснителност, придобиваща формата на извънмерна любезност. Макар да нямах намерение да раболепнича, беше наложително да се преборя с натрапчивото усещане за застрашеност, а можех да го направя само ако говоря по-откровено и рязко, отколкото предполагаше разговорът. Неведнъж бях излизал от подобни срещи ядосан на себе си, задето в началото съм се държал плахо, а впоследствие съм преминавал към ненужна прямота, чрез която да преодолея свенливостта, и се бях клел в бъдеще да отвръщам възможно най-сбито на отправените ми въпроси, а иначе да не се дразня и да си държа езика зад зъбите.
— Съзираш ли евентуални трудности на хоризонта? — попита деканът.
— Не, сър, не съзирам, сър.
— Как върви учебната работа?
— Струва ми се, че добре, сър.
— Получаваш ли това, което си се надявал, от часовете?
— Да, сър.
Всъщност не беше съвсем така. Преподавателите ми, поне според мен, се държаха или прекалено официално, или твърде дружески и през тези първи няколко месеца в кампуса не бях попаднал на нито един, който да притежава обаянието на преподавателите ми от първата година в „Робърт Трийт“. Почти всичките ми лектори в „Робърт Трийт“ пътуваха всеки ден по трийсет километра от Ню Йорк до Нюарк, за да преподават, и ми се виждаха кипящи от енергия и с мнение по всеки въпрос — някои от тях бяха откровено и нескрито ляво ориентирани, въпреки преобладаващия политически натиск, — което не забелязвах у тези представители на Средния запад. Някои от учителите ми в „Робърт Трийт“ бяха евреи и се въодушевяваха по начин, който далече не ми беше чужд, но дори тримата, които не бяха евреи, говореха много по-бързо и войнствено от господа преподавателите в „Уайнсбърг“ и донасяха със себе си в класната стая отношение, откраднато от глъчката оттатък Хъдсън, което бе по-остро и по-бойко, като цяло по-живо и не целеше непременно да прикрие ненавистта и антипатията им. Понякога нощем, докато Елуин спеше на леглото над мен, си мислех за онези прекрасни учители, които имах късмета да срещна там, които посрещнах с отворени обятия и които първи ме въведоха в истинското познание, и с чувство на непозната и обезоръжаваща нежност си мислех за приятелите от отбора през първата година — например за италианския ми другар Анджело Спинели, — които безвъзвратно бях изгубил. Нито за миг не бях почувствал, че в „Робърт Трийт“ съществува някакъв старомоден начин на живот, който преподавателите там се опитват да съхранят, и това усещане беше категорично различно от настроенията, които ме обземаха в „Уайнсбърг“ винаги щом чуех местните клакьори да славят добродетелните си „традиции“.