— Имаш ли среда? — попита Кодуел. — Запозна ли се вече с други студенти, завързваш ли приятелства?
— Да, сър.
Очаквах да поиска да изредя имената на хората, с които съм се запознал до момента, за да си ги запише в бележника с твърда подложка пред себе си — най-отгоре на страницата беше написано името ми — и да ги остави на секретарката си за проверка, за да стане ясно дали казвам истината. Но вместо да каже друго, той просто сипа вода от гарафата отстрани на масичката в една чаша, която ми подаде през писалището.
— Благодаря, сър. — Едва отпих от водата, да не би да попадне в кривото ми гърло и да предизвика неконтролируемо кашляне. Освен това цял пламнах при мисълта, че още като ме е чул да му отговарям на първите няколко въпроса, е успял да прецени колко ми е пресъхнала устата.
— В такъв случай единственият проблем явно е, че имаш трудности да се настаниш в общежитието — продължи той. — Така ли е? Както ти написах в писмото, малко се тревожа, че само за няколко седмици, откакто си тук, сменяш вече трето място. Кажи ми със свои думи, къде според теб е проблемът?
Предната вечер си бях репетирал отговора, понеже предположих, че преместването ми от стая в стая ще е основна тема на разговора. Само дето в момента не можах да се сетя какво бях възнамерявал да отговоря.
— Бихте ли повторили въпроса си, сър?
— Успокой се, синко — рече Кодуел. — Пийни си още вода.
Послушах го. Ще ме изхвърлят от училище, мислех си. Задето си смених стаята няколко пъти, ще ме накарат да напусна „Уайнсбърг“. Така ще приключи всичко. Изгонен, призован на военна служба, изпратен в Корея и убит.
— Какъв е проблемът с настаняването ти, Маркъс?
— В първата стая, където бях разпределен — да, това бяха думичките, които си бях подготвил и научил наизуст, — един от тримата ми съквартиранти пускаше силно музика, след като си лягах, и не успявах да се наспя. А трябва да спя, за да мога да си върша работата. Положението беше нетърпимо. — В последния момент реших да кажа „нетърпимо“, вместо „непоносимо“, както бях репетирал предната вечер.
— А не можахте ли да седнете и да се разберете за някакво приемливо и за двама ви време, когато той да си слуша музика? — попита Кодуел. — Наложително ли е било да се изнесеш? Нямаше ли друг избор?
— Да, наложително беше.
— Нямаше ли как да постигнете компромис?
— Не и с него, сър. — Възнамерявах да спра дотук с надеждата, че ще приеме за плюс факта, че защитавам Флъсър, като не споменавам името му.
— Често ли ти се случва да не успяваш да постигнеш компромис с хора, с които си на различно мнение?
— Не бих казал „често“, сър. Не бих казал, че подобно нещо се е случвало друг път.
— А вторият ти съквартирант? Съжителството с него явно също не се е получило. Така ли е?
— Да, сър.
— Как мислиш, на какво се дължи?
— Интересите ни не бяха съвместими.
— Значи, и там не е имало как да се постигне компромис.
— Да, сър.
— И сега, както виждам, живееш сам. Живееш съвсем сам под стряхата на „Нийл Хол“.
— Семестърът отдавна започна, сър, това беше единствената празна стая, която успях да намеря.
— Пийни си вода, Маркъс. Ще се почувстваш по-добре.
Но устата ми вече не беше пресъхнала. Не се и потях. Всъщност това негово „Ще се почувстваш по-добре“ ме вбеси, предвид че бях свръхизнервен, а се справях не по-зле, отколкото би се справил всеки на моята възраст в тази ситуация. Бях ядосан, чувствах се унижен, засегнат, дори не можех да погледна към чашата. Защо трябваше да бъда подлаган на този разпит просто задето се бях изнесъл от една стая в общежитието в друга в търсене на покой, за да мога да си върша учебната работа? Какво му влиза в работата? Няма ли си по-важни дела, отколкото да ме разпитва за условията в общежитието? Бях пълен отличник — нима не бе достатъчно за всички неподлежащи на удовлетворение възрастни (като под всички разбирах декана и баща ми)?
— Ами братството, в което членуваш? Предполагам, се храниш там.