— А, ето къде си бил — обяви той.
— Ами да, колко странно, нали? У дома. Спя тук. Живея тук. Аз съм ти син, ако си забравил.
— Нима? Обиколих навсякъде да те търся.
— Защо? Защо? Моля ви, някой да ми обясни защо „навсякъде“?
— Защото, ако нещо ти се случи… ако някога нещо ти се случи…
— Нищо няма да ми се случи, татко. Аз не съм онова страшилище за света, дето играе билярд, Еди Пърлгрийн! Нищо няма да ми се случи.
— Знам, че не си като него, да му се не види. Знам по-добре от всеки друг какъв късмет имам с моето момче.
— Тогава за какво е цялата работа, татко?
— Заради живота, където и едничка стъпка накриво може да доведе до трагични последици.
— О, боже, звучиш като мъдрост от курабийка с късметче.
— Така ли? Така значи? Не като притеснен баща, а като курабийка с късметче? Така звуча, когато говоря със сина си за бъдещето, което го очаква и което може да се провали и от най-малкото, от най-миниатюрното нещо?
— О, мътните го взели бъдещето! — изкрещях аз и изтичах навън, питайки се откъде да открадна кола, за да стигна до Скрантън и да поиграя билярд, а защо не и да си лепна гонорея?
По-късно научих от майка ми как са се развили всички събития този ден, как сутринта господин Пърлгрийн дошъл да провери тоалетната в задната част на магазина и след разговора им баща ми потънал в дълбок размисъл, чак до затварянето на магазина. Изпушил към три кутии цигари, така ми каза майка, толкова бил разстроен.
— Нямаш представа колко се гордее с теб — продължи тя. — Влезе ли някой в магазина, той започва: „Синът ми е пълен отличник. Никога не ни е разочаровал. Без изобщо да помирисва учебник — от горе до долу шестици“. Скъпи, докато те няма, си центърът на всичките му хвалби. Повярвай, така е. Непрекъснато се перчи с теб.
— А когато присъствам, съм центърът на всичките му нови страхове. Писна ми вече, мамо, до гуша ми дойде.
— Но нали го чух, Марки! Каза на господин Пърлгрийн: „Слава богу, че нямам такива грижи с моето момче“. Бях с него в месарницата, когато господин Пърлгрийн дойде да види оня теч. И точно така му рече, когато господин Пърлгрийн спомена Еди. Това бяха точните му думи: „Нямам такива грижи с моето момче“. Но господин Пърлгрийн подметна нещо, което запали фитила на баща ти: „Чуй какво ще ти кажа, Меснър, винаги си бил добър с нас, грижеше се за жена ми по време на войната и й даваше месо, чуй какво ще ти каже човек, който го е изпитал на гърба си. Еди също ходи в колеж, но това не означава, че е поумнял достатъчно, за да страни от билярдните зали. Как изпуснахме Еди? Не че е лошо момче. Ами по-малкият му брат — що за пример е Еди за по-малкия си брат? Къде сбъркахме, че докато се усетим, и ето го в някаква билярдна зала в Скрантън, на три часа път от къщи! С моята кола! Откъде е взел пари за бензин? От билярд! Билярд! Билярд! Помни ми думата, Меснър: светът чака и се облизва, готов да ти го лапне“.
— И баща ми му вярва. Баща ми вярва не на това, което е гледал с очите си цял живот, а на това, което му казва един водопроводчик на колене, докато оправя тоалетната зад магазина! — Не можех да се спра. Да го подлуди една реплика, подхвърлена от най-обикновен водопроводчик! — Да, мамо — извиках накрая и се отправих с гръм и трясък към стаята ми, — най-малките, най-миниатюрните неща наистина могат да доведат до трагични последствия. И той го доказва!
Трябваше да се махна, но не знаех къде да отида. Всички учебни заведения ми бяха еднакви. „Обърн“. „Уейк Форест“. „Бол Стейт“. Южният методистки университет. „Вандербилт“. „Мюленбърг“. Повечето от тях свързвах единствено с имената на футболните им отбори. Всяка есен внимателно следях резултатите от колежанския шампионат по съботната спортна програма на Бил Стърн, но нямах добра представа от академичните различия между съперниците. „Луизиана Стейт“ — 35, „Райс“ — 20, „Корнел“ — 21, „Лафайет“ — 7, „Нортуестърн“ — 14, „Илинойс“ — 13. За мен разликата се изчерпваше с това: разпределението на точките. Колежът си е колеж — само фактът, че си завършил някъде и си получил степен, имаше значение за наивно и недобре информирано семейство като моето. Беше решено да посещавам колеж в центъра на Нюарк, защото е близо до нас и можехме да си го позволим.