Та искам да кажа: това е, което се бе опитала да стори Оливия, да се самоубие според правилата за кашер, като изпразни тялото си от кръв. Ако беше успяла, ако беше свършила работата майсторски с едно идеално движение на острието, щеше да бъде кашерна според изискванията на равинския закон. Издайническият белег на Оливия се дължеше на опита й да извърши собственото си ритуално убийство.
Високия ръст съм наследил от майка ми. Тя беше едра, масивна жена, само няколко сантиметра под метър и осемдесет, извисяваше се не само над баща ми, ами и над всички майки в квартала. С тъмните си рунтави вежди и невчесана прошарена коса (и в магазина с губите си сиви дрехи под оцапаната с кръв бяла престилка) тя бе убедително въплъщение на труженичката — нещо като съветската колхозничка в пропагандните плакати за отвъдокеанските съюзници на Америка, които висяха по стените на началното училище по време на Втората световна война. Оливия беше крехка и светла и макар да бе висока метър седемдесет и четири-пет, пак изглеждаше дребничка до майка ми, така че когато жената, навикнала да работи в омазана с кръв бяла престилка, като размахва дълги ножове, наострени като мечове, и да отваря и затваря тежката врата на хладилника, подаде на Оливия ръка да се здрависат, аз видях не само как трябва да е изглеждала Оливия като малка, ами и колко незащитена е тя от смущение, когато смущението я връхлети с пълна сила. Нежната й ръчица не само бе сграбчена като крачето на агънце сукалче в огромната мечешка лапа на майка ми; самата тя все още беше сграбчена от онова, което я бе подтикнало, едва броени години след детството, най-напред да започне да пие, а после и да застане на ръба на унищожението. Беше мека и крехка до мозъка на костите си, наранено малко момиченце, и най-накрая осъзнах това единствено защото майка ми, дори подложена на насилие от страна на баща ми и готова да стигне чак до развод, което би било равносилно на убийството му — да, вече го видях и него мъртъв, изобщо не беше мека и крехка. Фактът, че баща ми бе принудил майка ми да отиде сама при адвокат и да повдигне въпроса за развод, беше проява не на слабостта й, а на смазващата сила на необяснимата промяна в нея, на това, че съпругът й изведнъж се бе преобърнал с хастара навън и неумолимо сипеше предупреждения за надвиснала катастрофа.
Майка ми се обръщаше към Оливия с „госпожице Хътън“ през всичките двайсет минути, които двете прекараха с мен в болничната ми стая. Иначе поведението й — както и поведението на Оливия — беше безукорно. Не задаваше неудобни въпроси, не любопитстваше за миналото й и не се опитваше да си обясни какво говори за отношенията между нас двамата фактът, че Оливия подрежда цветя в стаята ми — тя просто се държеше възпитано. Представих Оливия като моя състудентка, която идва да ме информира за домашните и носи в училище писмените работи, които подготвям, за да не изоставам с материала. Не я засякох нито веднъж да гледа китките на Оливия, нито пък забелязах да й хвърля подозрителни или неодобрителни погледи. Ако майка ми не се бе омъжила за баща ми, би могла без никакъв проблем да си намери далече по-квалифицирана работа, изискваща далече повече от нивата на дипломатичност и интелигентност, приложими в месарницата. Внушителната й фигура противоречеше на финеса, на който бе способна, когато обстоятелствата налагаха проницателност в сфери на живота, където баща ми беше невежа.
Оливия, както казах, също не ме разочарова. Дори не трепна от непрестанното обръщение „госпожице Хътън“, макар че аз се сепвах всеки път. Какво в нея налагаше подобна официалност? Едва ли, понеже не е еврейка. Макар майка ми да беше местна нюаркска еврейка, типична за класата, времето и произхода си, не беше някоя глупава провинциалистка и знаеше прекрасно, че като живее в сърцето на Американския запад в средата на XX век и че синът й повече от вероятно ще подири компанията на момичета, изповядващи преобладаващата, повсеместна, едва ли не официална американска религия. В такъв случай външният вид на Оливия ли я накара да се дръпне, онова нейно излъчване на привилегирована особа, сякаш никога в живота си не се бе изправяла дори пред едничка трудност? Или бе заради крехкото и младо момичешко телце? Възможно ли беше майка ми да не е подготвена за онази гъвкава физическа нежност, увенчана с изобилна грива от кестенява коса? Защо да повтаря отново и отново „госпожице Хътън“ на възпитано деветнайсетгодишно момиче, което — доколкото на нея й бе известно — не бе направило нищо друго, освен да помага на възстановяващия се след операция неин син в болницата? Какво я бе поставило нащрек? Какво я бе разтревожило? Едва ли бяха цветята, макар че те не помагаха. Единственият отговор бе, че е хвърлила бърз поглед към белега и поради тази причина за нея е невъзможно да изрече малкото име на Оливия. Значи, беше белегът в съчетание с цветята.