Белегът бе обсебил майка ми и Оливия го знаеше, аз също го знаех. Всички го знаехме, поради което едвам успявахме да се съсредоточим върху думи, изречени за каквото и да било друго. Оливия издържа в компанията на майка ми цели двайсет минути — сърцераздирателен акт на храброст и сила.
Веднага щом Оливия си тръгна, за да хване автобуса обратно за Уайнсбърг, майка ми отиде в банята не за да се измие, а за да измие мивката, ваната и тоалетната чиния със сапун и хартиени кърпи.
— Мамо, недей — извиках я. — Преди малко слизаш от влака. Всичко е достатъчно чисто.
— Тук съм, нужно е, ще го направя.
— Нищо не е нужно. Тук чистят всяка сутрин, рано-рано.
Но на нея й беше нужно повече, отколкото на банята. Работа — някои хора копнеят за работа, каквато и да е работа, колкото и да е черна и нелицеприятна, за да изцедят горчивината от живота си и да се прочистят от убийствените мисли. Докато излезе, пак бе станала майка ми, търкането и лъскането бяха възстановили женствената топлота, с която винаги ме бе обгръщала. Спомням си, че като дете в училище изразът „работеща майка“ изскачаше в главата ми винаги когато се сетех за майка — работеща майка, но не защото работата беше бреме за нея. За мен майчинското й величие извираше от факта, че тя съперничеше на баща ми по касапската си мощ.
— Е, разкажи ми за училището — подхвана тя и се настани на един стол в ъгъла на стаята, докато аз се подпрях на една възглавница на леглото. — Разкажи ми какво учите.
— Американска история до 1865 година. От първите заселници в Джеймстаун и Масачузетс Бей до края на Гражданската война.
— Харесва ли ти?
— Да, мамо, харесва ми.
— Какво друго учите?
— Основи на американската държавност.
— Това пък какво е?
— Как е устроена държавата. На какво се опира. Законите. Конституцията. Разделението на властта. Трите власти. Учил съм гражданско право в гимназията, но не сме навлизали в такива подробности за устройството на държавата. Интересен курс. Четем документи. Четохме някои казуси от Върховния съд.
— Това е чудесно за теб. Точно в сферата на интересите ти. Ами учителите?
— Стават. Не са гениални, но нямам проблеми с тях. И бездруго не са последна инстанция. Има си учебници, има и библиотека — разполагам с всичко необходимо на един мозък да получи образование.
— И си по-щастлив далеч от дома?
— Да, мамо, по-добре се чувствам. — Чувствам се по-добре, защото ти не си далече оттам, добавих наум.
— Почети ми малко, скъпи. Почети ми нещо от учебниците си. Искам да чуя какво учиш.
Взех първия том на „Развитието на Американската република“ — книгата, която Оливия ми бе донесла от стаята ми в общежитието, отворих я напосоки и започнах да чета от началото на главата, която вече бях минал: „Администрацията на Джеферсън“, с подзаглавие: „Революцията от 1800 година“. „Томас Джеферсън — започнах — години по-късно разсъждава върху събитията, изпълнили неговия интензивен живот, и стига до заключението, че избирането му за президент е революция досущ като революцията от 1776 година. Според собствената му оценка той спасил страната от монархия и милитаризъм и я върнал към по-простичкото републиканско устройство. Но опасност от монархия на практика никога не е съществувала; човекът, спасил страната от милитаризъм, е Джон Адамс; а в малко опростеност няма нищо революционно.“