Продължих да чета: „Фишър Еймс предсказва, че с президент якобинец Америка ще попадне в безпощадните лапи на терора. При все това последвалите четири години са едни от най-спокойните на Републиканските олимпиади, белязани не от радикални реформи или народни брожения…“. Вдигнах глава насред изречението и видях, че майка ми почти е заспала на стола. На лицето й имаше усмивка. Нейният син й четеше на глас това, което учеше в колежа. Струваше си пътуването с влак и пътуването с автобус, а може би дори това, да види белега на ръката на госпожица Хътън. За пръв път от месеци тя беше щастлива.
И за да задържа това й състояние, аз продължих: „… а от мирното придобиване на територия, необятна като Съединените щати. Изборите от 1800–1801 година водят по-скоро до промяна на хората, отколкото на мерките, и до прехвърляне на федерална мощ от географската ширина на Масачузетс към тази на Вирджиния…“. Тя вече беше заспала дълбоко, но аз продължих да чета. Джеймс Мадисън. Джеймс Монро. Джон Куинси Адамс. Бих стигнал чак до Хари Труман, ако това би ми помогнало да успокоя съвестта си, задето бях оставил майка сама с пощръклелия ми баща.
Тя пренощува в хотел недалече от болницата и се върна при мен на другата сутрин, понеделник, преди да се качи на автобуса и после на влака към къщи. Мен самия щяха да ме изпишат от болницата същия ден подир обед. Сони Котлър се обади предната вечер. Тъкмо бил чул за операцията и въпреки конфуза от последната ни среща — към която никой от двама ни не се върна, — настоя да дойде да ме прибере от болницата с колата си и да ме закара до училището, където деканът Кодуел вече се бил погрижил да ми осигури легло за една седмица в малката лечебница към Студентската здравна служба. Можех да ходя да си почивам там по всяко време на деня, като продължа да посещавам часовете, без физическото. След това би трябвало да мога да изкачвам трите етажа до таванската ми стая в „Нийл Хол“. А още няколко седмици по-късно — да се върна и към работата ми в кръчмата.
Сутринта в понеделник майка ми вече изглеждаше на себе си — несъкрушима и несъкрушена. След като приключих с уверенията, че колежът се е погрижил прекрасно да бъде уредено всичко около прибирането ми, първото, което тя каза, беше:
— Няма да се разведа с него, Маркъс. Размислих. Ще го търпя. Ще направя каквото ми е по силите, за да му помогна, ако изобщо нещо може да му помогне. Ако това искаш от мен, това ще направя. Не ти трябват разведени родители, а аз не искам да имаш разведени родители. Вече съжалявам, че изобщо си позволих да ми хрумне подобна мисъл. Съжалявам, че я споделих с теб. Както го направих, тук, в болницата, при положение че ти тъкмо беше станал от кревата и се опитваше да правиш първи стъпки сам… не биваше. Не беше честно. Извинявам се. Ще остана с него, Маркъс, в добро и зло.
Очите ми се наляха със сълзи и аз тутакси ги покрих с длан, все едно можех или да ги скрия, или да успея някак си да ги натикам обратно с пръстите си.
— Поплачи си, Марки, и друг път съм те виждала да плачеш.
— Знам, че си ме виждала. Знам, че няма проблем. Просто не искам. Толкова съм щастлив… — Наложи се да замълча за момент, докато си възвърна гласа и се възстановя от усещането, че думите й са ме смалили до миниатюрното същество, което не е нищо друго, освен гола нужда от постоянно обгрижване. — Просто съм много щастлив да чуя това. Поведението му може да е нещо временно, нали разбираш? Такива неща се случват, нали, когато хората станат на определена възраст.
— Сигурна съм, че е така — успокои ме тя.
— Благодаря ти, мамо. За мен е голямо облекчение. Не мога да си го представя да живее сам. Само с магазина и работата си, без да има при кого да се прибира вечер, сам-самичък през уикендите… звучи невъобразимо.
— По-лошо е от невъобразимо, така че въобще не се напрягай да си го представиш. Но сега трябва да те помоля за нещо в замяна. Защото има нещо, което аз пък не мога да си представя. Никога досега не съм те молила за каквото и да било. Никога не съм го правила, защото не е имало за какво. Защото като син ти нямаш грешка. Винаги си се старал да бъдеш добро момче. Винаги си бил най-добрият син, когото може да има една майка. Но ще те помоля да прекратиш отношенията си с госпожица Хътън. Защото да си с нея, е невъобразимо за мен. Марки, ти си тук, за да се учиш, да изучаваш Върховния съд и Томас Джеферсън, да се подготвяш да влезеш в юридическия факултет. Тук си, за да можеш един ден да станеш личност в това общество, която да е за пример и към която да се обръщат за помощ. Тук си, за да не ти се налага да си от онези Меснърови като дядо ти и баща ти, и братовчедите ти, за да не работиш в месарница до края на дните си. Не си тук, за да си търсиш белята с едно момиче, стиснало бръснача, за да си пререже китките.