Това, последното, не биваше да го казваш, рекох си. Ще те изхвърлят от колежа за съучастие в самоубийство. Може дори на властите да те предадат. Сигурно и Г. Л. са го пратили в полицията.
Още пазех в джоба си писмото на декана, с което ме приветстваше „с възстановени сили“ обратно в колежа. Току-що го бях получил. То ме накара да отида в кабинета му — ето как глупашки бях налапал въдицата.
— Какво си направил — попита той, — че да си мислиш такива работи?
— Излязох с нея на среща.
— На тази среща случи ли се нещо, което би искал да споделиш с мен?
— Не, сър. — Беше ме подмамил с едно нищо и никакво написано на ръка писмо. „Устремното тичане към базата е една от най-красивите гледки в света на спорта. Вече пуснах мухата на треньора Порцлайн. Няма търпение да се запознаете и да те види на квалификациите…“ Не, Кодуел е този, който е нямал търпение да ме види заради Оливия. И аз бях стъпил право в капана му.
— „Господин декан“ — любезно ме поправи той, — обръщай се така към мен, ако обичаш.
— Отговорът е „не“, господин декан — повторих. — Не се е случило нищо, което да искам да споделя с вас.
— Сигурен ли си?
— Категорично. — И веднага си представих предсмъртното й писмо и си дадох сметка как току-що се оставих да бъда подмамен сам да се улича: „Маркъс Меснър и аз имахме сексуална връзка, а после той ме захвърли като парцал. Предпочитам да умра, отколкото да живея с този срам“.
— От теб ли е бременна младата дама, Маркъс?
— Не… няма такова нещо.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Доколкото ти е известно, не е била бременна?
— Точно така.
— И казваш истината?
— Да!
— И не си я насилил? Не си насилил Оливия Хътън?
— Не, сър, никога.
— Посетила те е в болницата, нали?
— Да, господин декан.
— Според служител на болничното заведение нещо се е случило между вас двамата в болницата, нещо безсрамно, което не е убягнало от погледа на персонала и е надлежно записано. И при все това твърдиш, че не си я насилил в стаята си?
— Но току-що ми бяха отстранили апендикса, господин декан.
— Това не отговаря на въпроса ми.
— Никога в живота ми не съм си служил със сила, декан Кодуел. Спрямо никого. Никога не ми се е налагало — добавих.
— Не ти се е налагало. Мога ли да попитам какво означава това?
— Не, сър, не можете. Декан Кодуел, много ми е трудно да говоря за това. Наистина мисля, че съм в правото си да вярвам, че каквото и да се е случило в личното пространство на болничната ми стая, то е било само между мен и Оливия.
— Може би да, може би не. Мисля, всеки ще се съгласи, че с оглед на обстоятелствата, ако изобщо е било само между теб и нея, вече не е. Според мен можем да се съгласим, че поради тази причина си дошъл да се видим.
— Защо?
— Защото Оливия вече не е тук.
— Къде е?
— Оливия получи нервна криза, Маркъс. Наложи се да бъде откарана с линейка.
Тя, която изглеждаше по този начин, да бъде откарана с линейка? Това момиче, надарено с толкова ум и с онази красота, с онази осанка, с онова очарование и с онази съобразителност? Беше едва ли не по-лошо, отколкото да е мъртва. Най-интелигентното момиче тук е откарано с линейка заради нервна криза, докато всички останали в кампуса си правят подробен преглед в библейския смисъл и приключват живи и здрави!
— Не знам точно какво се има предвид под нервна криза — признах аз на Кодуел.
— Човек губи контрол над себе си. Всичко ти идва повече и се отказваш, сриваш се по всички възможни начини. Имаш контрол над чувствата си не повече от дете и трябва да бъдеш хоспитализиран и да се грижат за теб като за дете, докато се възстановиш. Ако изобщо някога се възстановиш. Колежът пое риск с Оливия Хътън. Бяхме запознати с психическото й състояние в миналото. Знаехме, че е била лекувана с електрошокова терапия, както и тъжната история на пропаданията й — едно след друго. Но баща й е хирург в Кливланд и изтъкнат възпитаник на „Уайнсбърг“, затова я приехме по молба на доктор Хътън. Нещата не се развиха добре нито за доктора, нито за колежа, а най-малко пък за самата Оливия.
— Но тя добре ли е? — И докато задавах този въпрос, самият аз имах чувството, че всеки момент ще се срина. Моля ви, повтарях си, моля ви, декан Кодуел, нека си поговорим благоразумно за Оливия и да не споменаваме „пропадания“ и „електрошок“! Тогава си дадох сметка, че той прави точно това.