Навярно нищо от това нямаше да се случи, ако ченгетата бяха успели да се доберат до кампуса, преди невинното мятане на снежни топки пред „Дженкинс“ да е започнало да излиза извън контрол. Но никой нямаше да започне да чисти улиците на Уайнсбърг и алеите в колежа, преди да спре снегът, така че нито служителите в трите дежурни коли, собственост на местната община, нито охраната в двата автомобила на колежа успяха да доближат мястото по друг начин, освен пеша. И докато стигнат женското крило, сградите бяха опустошени, а вандалщината нямаше озаптяване.
Деканът Кодуел трябваше да спре надигането на един още по-силен гротесков акт — деканът Кодуел, изправил се в целия си сто деветдесет и пет сантиметров ръст пред портала на „Доланд Хол“ по палто и с шалче и крещящ по мегафона, стиснат в голата му ръка:
— Уайнсбъргци, уайнсбъргци, приберете се в стаите си! Веднага се приберете или рискувате да бъдете изключени!
Наложи се най-почитаемият и старши декан в колежа да отправи това строго предупреждение (и в добавка да напомни, че наборната комисия привиква момчета на осемнайсет и половина, деветнайсет и двайсет години без колежанско образование), за да започне да се разпръсква въодушевената тълпа от студенти, събрали се пред женските общежития, и да ги накара да се насочат по възможно най-бързия начин обратно по спалните помещения. Що се отнася до момчетата вътре в момичешките стаи, които продължаваха да безчинстват със скриновете, едва когато общинската полиция и охраната на колежа влязоха в сградата и започнаха да ги гонят стая по стая, чак тогава от прозорците престанаха да летят пликчета — от прозорците, които бяха все така широко отворени въпреки минусовите нощни температури — и чак тогава самите нашественици започнаха да скачат през прозорците на долните етажи на „Дауланд“, „Кунс“ и „Флеминг“ в меката завивка на дълбоките преспи, и ако не си счупеха някой крак — както се случи на двама, — да се опитват да избягат към хълма.
По-късно същата нощ Елуин Ейърс загина. Верен на себе си, той нямаше нищо общо с щурма на гащичките, но след като приключил с домашните (според свидетелските показания на петима-шестима от събратята му), прекарал остатъка от вечерта зад дома на братството, окупиран в колата си с работещ двигател, за да се топли, като само от време на време излизал да почисти снега, трупащ се бързо върху покрива, по капака и багажника, а после почистил и четирите гуми, за да им сложи чисто новите вериги, с които се бил сдобил. В името на автомобилното приключение, за да види как ще се държи мощният четириврат седан, модел 1940-а, с удължена колесна база, по-голям карбуратор и сто и трийсет конски сили, последната от престижните коли, кръстени на френския изследовател Ласал, които „Дженеръл Мотърс“ щяха някога да произведат, Елуин решил да направи тестова обиколка в дълбокия сняг по улиците на Уайнсбърг. В центъра на града, където железопътната линия била почистена от стрелочника и неговия помощник още докато траела бурята, Елуин явно се опитал да изпревари среднощен товарен влак при прелеза, който пресича Главната, и ласалът му, излизайки извън контрол, се завъртял два пъти на релсите и бил връхлетян устремно от порещия снега локомотив, пътуващ от изток към Ейкрон. Колата, с която заведох Оливия на вечеря, а след това и на гробището — исторически автомобил, дори един вид паметник в историята на фелациото в кампуса на „Уайнсбърг“ през втората половина на двайсети век — се килнал на една страна и се завъртял като топка надолу по улицата, докато не избухнал в пламъци, а Елуин Ейърс-младши загинал, очевидно при сблъсъка, след което бързо изгорял сред останките на автомобила, който му беше по-скъп от всичко друго на света и който той обичаше вместо мъж и вместо жена.
Както се оказа, Елуин не беше първият, нито дори вторият, а третият възпитаник на „Уайнсбърг“, който през годините след въвеждането на автомобила в живота на американеца, не успя да се дипломира, защото загуби състезанието със същия този среднощен товарен влак. Но той беше приел обилния снеговалеж като достойно за вниманието му и за ласала предизвикателство, затова, също като мен, бившият ми съквартирант навлезе в царството на вечните спомени, вместо да посвети живота си на влекачите, и вече имаше на разположение вечността, за да размишлява над това, колко е забавно да се кара страхотна кола. Мислено си представях мига на удара, когато голямата като тиква глава на Елуин се е фраснала в предното стъкло и се е размазала съвсем като тиква на стотици парченца плът и кост, мозък и кръв. Двамата бяхме спали в една и съща стая, бяхме си учили уроците заедно, а ето че той бе мъртъв на двайсет и една. Беше нарекъл Оливия мръсница, а сега бе мъртъв — на двайсет и една. Първата ми мисъл, след като чух за случилото се, беше, че ако знаех какво предстои, никога не бих се изнесъл. До онзи момент единствените мои познати, които бяха умрели, бяха двамата ми по-големи братовчеди, загинали във войната. Елуин бе първият от умрелите ми познати, когото мразех. Беше ли нужно да престана да го мразя, за да изпитам скръб заради кончината му? Трябваше ли да се преструвам, че съжалявам да науча за смъртта му, че съм изпаднал в ужас при новината как е загинал? Трябваше ли да си сложа скръбна физиономия и да присъствам на заупокойната служба в дома на братството му, и да изкажа съболезнования на събратята му, мнозина от които познавах като пияници, дето ми подсвиркваха с пръсти в устата и ми подвикваха нещо, подозрително наподобяващо „евреин“, когато искаха да ги обслужа в кръчмата? Или пък трябваше да се върна в стаята в „Дженкинс Хол“, преди да са я дали на някого другиго?