— Елуин! — изкрещях. — Елуин, чуваш ли ме? Меснър е. Аз също съм мъртъв!
Никакъв отговор. Не, тук няма съквартиранти. Но, от друга страна, той и бездруго не би отвърнал — онзи мълчалив, сприхав мизерник, който никога не се усмихваше. — Елуин Ейърс, и в смъртта, както и в живота, неразгадаем за мен.
— Мамо! — извиках после. — Мамо, там ли си? Татко, там ли си? Мамо? Татко? Оливия? Има ли някой? Ти също ли умря, Оливия? Отговори ми! Ти си единственият подарък, направен ми от „Уайнсбърг“. От кого забременя, Оливия? Или може би сама сложи край на живота си, чаровнице неустоима?
Но нямаше с кого да говоря; можех да се обърна единствено към себе си, за да споделя своята невинност, избухванията си, откровеността и извънмерната краткотрайност на блаженството в първата истинска година от живота ми като мъж и последната на земния ми живот. Желанието да бъда чут и никой да не ме чуе! Мъртъв съм. Непроизносимото изречение е произнесено.
— Мамо! Татко! Оливия! Мисля за вас!
Никакъв отговор. Да не предизвикаш отговор, независимо колко болезнено се опитваш да разбереш и да бъдеш разкрит. Няма ничие съзнание, само моето. Никакъв отговор. Дълбока тъга.
На другата сутрин „Уайнсбърг Игъл“ в двойния си съботен брой, посветен изцяло на цялата тази фъртуна, помела колежа, съобщи, че Елуин Ейърс-младши, випуск петдесет и втора, жертва на единствения инцидент с фатален край тази нощ, на практика е бил искрата, запалила Щурма на белите гащички, и е влетял в мигащата червена светлина на прелеза в опит да избяга от разследването на полицията — невероятна и абсурдна история, скалъпена на следващия ден, макар и не преди да бъде открадната и отпечатана на първа страница на ежедневника в родния му град — „Синсинати Инкуайърър“.
Пак онази сутрин, точно в седем, започна разчистването на кампуса, като на всеки от колежаните, признал участие в щурма, бе връчена лопата за ринене на сняг, цената на която бе прибавена към семестриалната такса за общежитие, и хората бяха разпределени на снегопочистващи отряди, чиято задача беше да разчистят пътищата и алеите в кампуса от осемдесетсантиметровата снежна покривка, разстлана от фъртуната, на места достигаща над два метра. Начело на всеки отряд бе назначен студент последна година от някой от спортните отбори на колежа, а цялата акция протичаше под надзора на преподавателите от катедрата по физическо възпитание. В същото време течаха непрекъснати разпити, провеждани през целия ден в кабинета на Кодуел. До вечерта бяха идентифицирани като подбудители единайсет първокурсници и второкурсници, девет третокурсници и двама четвъртокурсници и след като им бе отказана възможността да изкупят вината си, като се покаят посредством разчистване на сняг (или да бъдат наказани с отстраняване от учебния процес в рамките на един семестър — най-лошото наказание за младите им синове, на което се надяваха семействата на провинилите се, понеже, видите ли, не се случило нищо кой знае какво, било просто младежка шега), бяха изключени завинаги от колежа. Сред тях бяха двамината, които си бяха счупили краката, скачайки от прозорците на момичешките общежития и които се явиха пред декана с чисто новите си гипсове — и двамата, както се твърди, със сълзи в очите и дълбоки извинения, сипещи се от устите им. Ала напразно молеха за разбиране, камо ли за милост. За Кодуел те бяха последните два плъха, напускащи кораба, и ето че си заминаха завинаги. Всеки, извикан при декана, който отрече да е участвал в Щурма на гащичките, но за когото по-късно се установеше, че лъже, също биваше незабавно и безцеремонно изключен, като общият брой на изгонените достигна осемнайсет още преди да е започнала новата седмица.