Стаята в общежитието беше дълга, тясна, воняща и слабо осветена, с по две двойни легла в двата края на захабеното дюшеме и четири ръбати стари дървени бюра, изподраскани от употреба, долепени до бозавите зелени стени. Заех долното легло под дългурест младеж, на име Бъртрам Флъсър, който имаше гарвановочерна коса и очила. Когато понечих да се представя, той изобщо не си направи труда да се здрависа с мен, а само ме изгледа, като че бях представител на биологичен вид, какъвто е имал късмета да не срещне до този момент в живота си. Другите две момчета също ми хвърлиха по един поглед, в който обаче не долових презрение, затова им се представих, както и те на мен, по начин, който донякъде ме убеди, че чешитът сред съквартирантите ми е Флъсър. И тримата бяха предпоследен курс английски език и литература и участваха в театралната трупа на колежа. Никой от тримата не членуваше в братство.
На територията на кампуса имаше дванайсет братства, но само две приемаха евреи — едното беше малко еврейско общество с петдесетина членове, а другото — нерелигиозно братство горе-долу наполовина по-малко, основано на местна почва от група студенти идеалисти, които приемаха всеки, до когото можеха да се докопат. Другите десет братства бяха запазена територия за християни от мъжки пол — разпределение, което никой не си и помисляше да оспори в кампус, който толкова се гордееше с традициите си. Внушителните сгради на християнското братство с масивни каменни фасади и порти привличаха вниманието по улица „Бъкай“ — просналото се между шпалир от дървета авеню, разполовено от тясна зелена ивица с оръдие от Гражданската война, което според пиперливите остроумия, повтаряни пред новодошлите, гърмяло винаги когато покрай него мине девица. Улица „Бъкай“ водеше от кампуса през улиците със спретнати едновремешни къщи, скътани под огромни дървета, до единствената бизнес артерия в града — Главната улица, която беше дълга четири преки и се простираше от моста на Уайн Крийк в единия край до железопътната гара в другия. Най-забележителната сграда на Главната беше „Ню Уилард Хаус“ — кръчмата, където в съботите, когато имаше мачове, се събираха възпитаници на колежите, за да удавят в пиене тегобите на академичното си ежедневие, и където благодарение на студентското бюро по труда получих работа като сервитьор в петък и събота вечер при минимално заплащане от седемдесет и пет цента на час плюс бакшишите. Социалният живот в колежа от около 1200 души течеше основно зад масивните черни врати с метални елементи на братствата и на ширналите се зелени ливади пред тях — където, буквално във всякакви атмосферни условия две-три момчета неизменно ритаха футбол.
Съквартирантът ми Флъсър презираше всяка моя дума и ми се подиграваше безжалостно. Когато се опитвах да се държа мило с него, ме наричаше Принца от приказките. Когато му заявявах да ме остави на мира, казваше: „Такова голямо момче, пък толкова чувствително“. Нощем настояваше да си пуска Бетовен на грамофона, дори след като си легнех, при това със сила на звука, която, изглежда, не пречеше на другите две момчета, колкото на мен. Не знаех нищо за класическата музика, не си падах много-много по нея, а и имах нужда от достатъчно сън, за да мога да работя в края на седмицата и да запазя успеха, който ми позволяваше да остана в списъка с отличниците на колежа „Робърт Трийт“ през двата семестъра, за които се бях преместил тук. Самият Флъсър никога не ставаше преди обяд, дори да имаше занятия, и леглото му беше вечно неоправено, завивката висеше небрежно от едната страна, така че ми закриваше гледката към останалата част на стаята. Съжителството с него беше по-ужасно дори от това с баща ми през първата година в колежа — баща ми поне по цял ден беше на работа в месарницата, макар да бе напълно обсебен от грижата за моето благополучие. И тримата ми съквартиранти щяха да играят в есенното представление на „Дванайсета нощ“, поставено от трупата на колежа — пиеса, която чувах за пръв път. В гимназията бях чел „Юлий Цезар“, после в колежа заради общия курс по английска литература, който бях избрал, ми се наложи да прочета и „Макбет“, и дотам. В „Дванайсета нощ“ Флъсър играеше герой, на име Малволио, и вечерите, когато не слушаше Бетовен след часовете, лягаше на леглото си над моето и рецитираше репликите си на глас. Понякога крачеше наперено из стаята, репетирайки финалното си изречение, което гласеше: „Но ще платя и аз на всички вас!“2. От леглото си го молех: „Флъсър, моля те, може ли по-тихо“, на което той отвръщаше още веднъж — или с крещене, или с кикот, или със заплашително съскане: „Но ще платя и аз на всички вас!“.